Читаем Тигрицата на океана полностью

Харпунерът се приготви отново, замахна. Ударът сполучи — до самите хриле. Но след първия удар акулата се бе подготвила за втория. Острието не можа да пробие опънатата от болката кожа, прегъна се в нея като тънка ламарина.

Хората се развикаха недоволно. Капитанът наруга недоумяващия мерач, който, посрамен и разярен от неуспеха, се реши на това, за което само бе слушал от стари моряци. Скочи направо върху акулата, грабнал вързаната с яко въже стоманена котва, и притича по гърба до равната й, подобна на исполински сом глава. И там, легнал по очи, опита да забие импровизираното си оръжие в горната й устна. Макар и по-мека от останалата кожа, котвената кука не можа да я пробие. Бе ръждясала, облепена с морски жълъди, се бе притъпила.

Харпунерът изглеждаше досетлив ловец. Вместо да се връща по обратния път до моторницата да търси истинска въдица, а за това време кой знае какво можеше да хрумне на жертвата му, той започна да наточва куката в грапавата акулска кожа, подобна на едър гласпапир.

Смаяна от нахалството му, акулата го разглеждаше с неправдоподобно малкото за величината й око, на вид тъй смислено и живо, неподходящо живо за това лениво туловище, да разбере какво прави.

Прииждащите вълни смиваха от главата й оцветилата я като мътна кръв ръжда от куката. В лодката хората бяха зяпнали от изненада пред дързостта на другаря си. Дори капитанът беше престанал да ругае.

Харпунерът отново се приведе над раззиналата уста-пещера и с рязък замах впи острието в дебелата устна. И вече убеден, че е направил всичко както трябва, с два скока се метна на борда. Наистина навреме. Защото в същата секунда отпуснатото лениво страшилище като по чудо се преобрази. Подскочи от болка, подобната на петметров полумесец опашка се размаха с неочаквана мощ, та едва не потопи катера, и го понесе с пълна скорост напред.

Ловецът бе предвидил и това. Тозчас оправи въжето и го пусна да се размотава от макарата, на която беше навито. Сто, сто и петдесет, двеста метра. Тогава даде знак и моторът заработи леко. Теглено от гигантския дивеч и противодействащия мотор, въжето се опъна като струна, затрептя от напрежение. Мотористът прибави нови обороти на витлото. И още? И още?

Ала лодката, с тонаж двойно на акулата, не можа да устои срещу нейната невероятна сила. Продължи да се плъзга подире й с кърмата напред, като витлото й пенеше в безсилна ярост водата.

Цяла миля ги мъкна подире си акулата. И видя насреща си двете манти. Какво й хрумна при тази среща, но изведнъж реши да промени посоката. Заби отвесно надолу.

Отклоненото въже наведе борда, водата взе да прелива вътре. Явно, теглена от оная сатанинска мощ, щеше да отмъкне в бездната цялата лодка.

И капитанът се намеси. С два удара на брадвата сряза въжето. Пожертва и котвата, и скъпото корабно въже, за да запази катера. Ала не можа да го запази.

Влачен на буксир, той се отнесе настрана, мина над малката манта, която не свари да отскочи навреме. Пресиленото витло докосна върха на крилото й, резна го като нож. Водата порозовя.

Видяла всичко, усетила кръвта и мъчителния стон на рожбата си, старата побесня. Превъртя се и с един замах на крилото преобърна лодката. Всички моряци се изсипаха в морето.

Тъкмо това ги спаси. Защото в следната секунда след страшен скок във въздуха, литнала като древен птеранодон, мантата се стовари с цялата си двутонна тежест отгоре й, начупи мачти и надстройки, нагъна перила и бордове, смаза компаса и руля, после, и тя зашеметена от страхотния удар, но доволна от отмъщението си, отплава настрани, повела след себе си и детето, готова да го брани до смърт срещу привличаните от мириса на кръвта акули. Не погледна ловците, които, уплашени и мокри, бързаха да се покатерят върху повредения си катер, по-далеч от ужасиите на океана. За нея враг беше лодката, не хората. Те представляваха нещо като прилепалата към корема й.

А китовата акула с котвата в уста продължаваше да се гмурка все по-дълбоко и по-дълбоко, развяла подире си като вимпел на победата отрязания край на въжето.

16.

Циклопа лежа дълго върху натрошените корали, захлупен по очи, с кървящи рани по тялото и по лицето, докато успее да си даде отчет къде се намира. Трябваше да се повдигне малко на лакти, за да види налитащите вълни с пречупени гръбнаци в рифа, обезсилени, и тогава да си припомни всичко: и ужасния циклон, и корабокрушението, и спасителната лодка, падането на Ева във водата и неговия несполучил опит да я спаси.

При това му движение пълчищата раци се пръснаха уплашени и за секунда изчезнаха от поглед. Едни се намъкнаха в дупките си, други мигновено се зариха в пясъка, като оставиха непокрити само поставените на дълги стълбчета очи, като пясъчни перископи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги