Читаем Тигрицата на океана полностью

Ако не бе го преживял, друг път не би повярвал, че това е възможно, че е по силите на един човек. При тези вълни, които, макар и омаломощени, все още имаха достатъчно сили да го запокитят отново сред кипналата пяна. Да начупят и лодката, единствената му надежда сега.

А не беше лодката на екипажа му, беше друга та спасителна лодка, която бурята беше отнесла от борда преди корабокрушението.

Седнал в нея, по-право вкопчан с ръце и крака за седалката, той едва се удържаше да не излети навън при страшното люшкане. Не можеше и да помисли за управлението й така, без весла и платно.

Това беше първата му грижа: весла и платно. С колко мъки, с колко усилия успя да поиздялка една греда с помощта на джобното си ножче и да я закрепи като мачта, върху която вместо платно опъна ризата си. А здравата половина на костенурчената черупка прикачи към другата греда, едновременно за рул и гребло. Наряза месото на ивици и го окачи да съхне. За по-дълго време. Нямаше представа колко още щеше да се лута из океана. И дали щеше да му падне друга такава плячка.

Свечеряваше се, когато свърши работата си. И се простря обезсилен в дъното на лодката, преуморен, но странно доволен.

Колко прав е бил Диоген! Човек се нуждае от толкова малко. Имал си древният философ и бъчва, и канче. Но като видял едно дете, като пиело с шепа, захвърлил канчето. Оказало се, че и то било излишно.

Циклопа сега разполагаше не с бъчва, а с лодка. И в нея се побираше цялата му вселена, една малка вселена, запокитена сред бушуващия воден ужас.

17.

Ева едва се удържаше с вкочанени ръце и нозе в хлъзгавия плавник на косатката. Гърбът й, плискан от преливащите вълни, се бе вледенил и тя с мъка възпираше порива си да се обърне. Не го правеше, защото се боеше, че ако го изпуснеше веднъж, повече нямаше в какво да се хване. Бушуващият край нея океан й вдъхваше страх, такъв страх, какъвто по-рано не познаваше.

Нощта отминаваше. Вятърът омиташе последните облачни парцали, които се носеха ниско над самата повърхност. Бурята видимо отслабваше. Или циклонът се бе отклонил от пътя им, или Хекуба знаеше добре как да се измъкне от яростта му. Над сребърния диск на луната, трептяща от морската влага, сияеше лунна дъга, някакъв недействителен, изтъкан от прозрачни багри мост по небето, проснат от кръгозор до кръгозор, който неусетно се стопяваше, разтваряше се в заревото на настъпващата утрин. И океанът вече не беше тъй черен, не беше син, не беше и зелен като вчера. Макар и под просветващото синьо небе той изглеждаше индигов, лъскаво тъмно индиго прозираше през размятаната бяла мрежа на пяната.

А косатката се носеше все напред и напред към някаква само ней известна цел. Пъргаво, неподозирано умело се изкатерваше и спускаше по водните хълмове с явно разбираемото намерение да предпази ездачката си от шибащите им гребени. Мощна, устойчива сред този безпорядък, вдъхваща увереност. И в същото време тъй уязвима, тъй безпомощна да се справи с мъчителните напъни на кашлицата, раздираща гърдите й, подобно на огромна бъчва, в която се търкаля насипан чакъл. Ева усещаше с цялото си тяло всяко нейно идване. Усещаше как се тресе силното туловище в пристъпите на убийствената треска. Усещаше и пулсът на сърцето й, необичайно забързан, сякаш многосилов мотор на катер.

Виждаше клетата, че приятелката й е болна, тежко болна, но как можеше да й помогне? Човешките вируси се предават лесно на още неизработилите у себе си имунитет делфини. Безобидни при мъничкия човек, те могат да погубят такъв исполин. Колко нелепо! И в тоя случай човешките лекарства щяха да помогнат, то се знае, в нечовешки дози. Ала откъде да се сдобие с такива лекарства?

Колко ли бяха плували така, сред ревящия океан, под жарещите слънчеви лъчи? Ева не можеше да си отговори. Грохнала от преумора, замаяна от клатенето, тя имаше само една мисъл — да се държи, да не се пуска! Да не се пусне!

Може би бе заспивала така, вкопчана в „косата“ на Хекуба, може би бе спала дълбоко, може само да бе задрямвала за миг, но не пускаше.

Виж, това вече не беше сън. Вълните наистина се укротяваха, заприличваха на вълни, опитващи да се построят в някакво подобие на редици. И надеждата все повече се прокрадваше в сърцето й. Бяха се спасили от бурята, нямаше съмнение. Спасила я бе Хекуба, милото кръвожадно чудовище, но как после щеше да се спаси от спасителката си? Къде я носеше Хекуба? Този въпрос сега излизаше на преден план. Не ли сред някое друго косатско стадо, сред своите подобни, където съвсем не беше мястото на един човек? И как щяха да я приемат другите косатки? Какво щеше да прави тя сред тях, дори ако не я разкъсаха на часа? Дали я смяташе свое дете? Или съзнаваше, че е различна?

И отново се унасяше в кошмарната си умора.

Океанът постепенно просветваше. Някъде в далечината играеха делфини, но щом усетиха приближаването на вековния си враг, изчезнаха към хоризонта. Навярно така бягаха от пътя им и по-едрите риби: тонове, платноходи, акули.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги