Тигрицата на океана

Скоро водата го достигна и тук. Циклопа разбра. Трябваше да стане, да стори нещо! Това вече не беше само бурята. Към бурята прибавяше мощта си и приливът.

Той се изправи, изкуцука няколко крачки навътре. Навътре? Насреща му лъсна пак вода, наистина не тъй разярена, както от наветрената страна, но все вода. Море. Оказа се, че случаят, щастлив или злорад щеше да се разбере сетне, го бе запокитил върху един малък коралов риф, тясна камениста ивица, дълга тридесетина метра и широка десетина. Впрочем при отлив можеше да става по-голяма. Но сега имаше прилив и спасителната му суша всяка минута се смаляваше.

Докога ли?

Крушенецът огледа кръгозора. И не видя нищо освен разбунтувания океан и малкото коралово късче сред него, част от рядката броеница подаващи се над водата рифчета. Това беше сега неговият свят. Отвъд грохотещия прибой, бълващ гейзери пръски, в които искреше многоцветна дъга, навремени се мярваше кърмата на разбитата яхта. Само кърмата, която след всяка вълна се отдръпваше по-назад и потъваше по-надолу. Докато изчезна съвсем, завлечена нанякъде от подводните течения.

И никаква следа от спасителната лодка, от екипажа му. Никаква следа от Ева!

Ева!

Тази мисъл го душеше за гърлото като орлови нокти. Какво бе станало с Ева? Дали бе успяла да се качи в лодката? Или?

И ако й се бе случило нещо, нещо лошо, нещо зловещо, имаше ли смисъл той да мисли за своето спасение? Не беше ли по-добре да легне на земята, да изчака безпощадно настъпващия прилив, който безсъмнено щеше да залее малкото късче суша. С побеснелите си талази, с настървените си, гладували досега в дълбините хищници.

За косатката се сети, когато зърна премятащите се из прибоя останки от клетката й. Надеждата тозчас се прокрадна в душата му. Греди! От тях става сал? А салът сега значеше ако не спасение, то поне опит за спасение?

Не можа да ги достигне. При всеки опит да ги наближи, вълните го отхвърляха освирепели назад. И по ръцете и краката му избликваха нови рани от ударите в острите корали.

Трябваше да изчака укротяването на морето. Ако дотогава приливът не го залееше, ако не го удавеше.

Той седна върху най-високата скала на тая малка суша, метър по-висока от останалата неравна повърхност на рифа. Под нозете му зееха като кратерчета входовете към подземията на пясъчните крабове. Ако не друго, тук имаше поне храна. Тия раци са много вкусни. Стигаше му само да мушне тояжка в дупката, да притисне с нея плячката си, а после да изгребе отстрани пясъка.

Ала това щеше да стане после, при отлива. Не сега. Сега му предстоеше друго, по-важно, съдбовно.

Приливът се надигаше все по-нагоре, безчувствен и безпощаден, обливаше вече нозете му. Все по-нагоре и по-нагоре.

И видя подмятаната в плитчината, сред кипналата пяна, зелена костенурка, не успяла да избяга коварната суша, с разбита в скалите коруба. Сред увисналите й вътрешности се виждаха едри жълти яйца.

Циклопа нагълта няколко от тях сурови. Да по-залъже глада си. Повече не можа. Стана му тежко. После извлече мъртвото животно до камъка, на който седеше, да му се намира в запас. Ако не откриеше начин да си запали огън, щеше да го яде сурово. Какво са правели маймунските му прадеди, преди да изнамерят огъня?

Над морето се стрелна орляк буревестници, ниско-ниско, докосвайки водните гребени, сякаш бягане с препятствия. Буревестниците били душите на удавените моряци — такова е поверието. Дали сред тях се намираха и неговите хора?

Над главата му прелетя фаетон, най-красивата океанска птица, разпуснала дългите си опашни пера като шлейф. Тя също не му вдъхваше надежда. Знаеше клетият корабокрушенец, че и фаетонът не издава близост на земя. Защото навлиза на стотици километри в морето.

Загледа го почти със завист. Заради крилата му. Ех, ако имаше крила! Пък да литнеше, да огледаше. Да подиреше Ева! Та ако ще би да намереше само трупа й. Да не го оставеше на морските лешояди?

Водата вече заливаше и камъка, върху който беше седнал. И Циклопа стъпи отгоре му прав. Губеше напълно надежда, определил времето така, на око, по височината на слънцето. До най-големия прилив оставаха още два-три часа. Тогава нямаше къде да се качва повече. Двуметров воден слой щеше да покрие рифа. Само два метра, но напълно достатъчни да го погубят.

Тогава забеляза, че с повдигането на морското ниво гредите от клетката на косатката почваха да се прехвърлят през рифовата бариера. Той се спусна нататък да ги пресрещне. Хвана една и я довлече до малкото си владение, останало вече само две квадратни педи. Закрепи я за него да не я отвлече водата. Докара и втора?

Тогава зърна лодката. Подхвърляна от вълнението, с нащърбени бордове, с дъното нагоре, тя прелетя над заплашително приближаващия прибой и премина покрай него.

Колко усилия, колко нови рани му струваше борбата с тая лодка — да я задържи, да я преобърне с кила надолу, да влезе в нея, да изгребе водата с шепи, да нагласи вътре двете греди. И мъртвата костенурка.