Тигрицата на океана

Плискана от водните пръски, клетата корабокрушенка постепенно се опомняше. Даваше си сметка за станалото. За невероятната си борба със стихията, за още по-невероятното си спасение от косатката. И сърцето й, изцедено от предишната скръб и преминалите изпитания, отново се изпълваше с нежност. И благодарност. И обич. Към тоя доскоро съвсем непознат, чужд хищен звяр. Към тая „тигрица на океана“.

15.

Огромната китова акула усети свръхкалмара Откъснатото пипало, който шареше в дълбините под нея. Усети го със страничната си линия по бумтежа на мощната му помпа, като претърсваше водните простори. Поначало той отбягваше повърхността. Особено денем. Сега ловуваше дребни калмари — дребни според неговите мерки и според мерките на китовата акула. Най-много два метра дълги.

Ала акулата не беше в състояние да предвиди какво ли можеше да му хрумне в следната минута. Нямаше доверие на тези лигави исполини. Предпочете да се махне по-скоро от ловното му поле. Не че се боеше много. С нейния ръст и по-едър калмар не би изглеждал опасен враг. Но не желаеше излишни разправии. Сега диреше две неща: храна и спокойствие. Толкова месеци бе прекарала на океанското дъно в зимен сън. Дори и да не бе спала, дори да бе поискала, не би могла да яде. Хрилните й цедилки по това време се атрофират и не задържат дребната си плячка. Дишането почти изчезва, сърцето едва бие. Почти мъртва. Студена като самата вода. Тъй студена, че дори свръхчувствителните топлоуловители на калмарските опашки не могат да я открият.

Спала бе месеци поред, ако можеше да се нарече така това полумъртво съществуване, без спомени, без съновидения. Самотна в черната бездна.

После организмът й по собствения си календар бе издал заповед за събуждане. Пулсът се бе учестил, хрилете бяха запомпали водата. И тя трябваше да тръгне отново на път, за да диша. Хрилните мрежи бяха израснали отново и цялото й тяло бе обхванато от ненаситен глад. Всяка година, все по това време. Откак се помнеше. А помнеше отдавна. Такъв гигант не израства за година-две.

Макар че и тя отбягваше повърхността, при заплахата отдолу предпочете да се изкачи там. При това облаците полупрозрачни крилоноги охлювчета, които пърхаха припряно с ципести крилца, също се бяха издигнали нагоре, замъглили водата с неспокойна опалесцираща мътилка.

Акулата раззина уста, три метра широка като бездънна пещера, застлана с петнадесетина хиляди зъбчета, все едно ситни сталактити и сталагмити, и пропусна през нея водния поток, който, преди да се изтече през хрилните отвори, остави в гъстата им цедилка всичко живо, което пърхаше в него.

При всяко отваряне на устата й дузина пъстри черно-бели лоцмани мигновено се намъкваха вътре, за да попощят полепилите се около зъбите паразитни веслоноги рачета. И щом усетеха, че наближава затварянето й, мигновено излитаха навън, за да се пристроят отново пред носа й, възседнали вълната й на водното триене.

Охотата на гиганта беше гигантска, но и богатствата на морето отговаряха на нея. Накрай китовата акула усети приятната тежест в стомаха. И в сладко блаженство се отпусна на повърхността, наподобила облепена с морски жълъди и бели лишеи скала.

На двадесетина крачки от нея прецеждаха по същия начин живата супа двете манти, майката и детето. И пред тях играеха лоцмани, и под техните кореми плуваха, почти залепени за тях, множество прилепала. Под закрилата на странните си покровители те се чувстваха в безопасност. При това под тяхното прикритие имаха възможност да се приближат незабелязано до своята плячка. Всъщност тъкмо това правеха и те. Докато повелителките им пируваха с голите крилати охлювчета, прилепалата отскачаха от коремите им, лапваха някоя зазяпала се рибка, улисана в гонитба на охлювчета, нагълтваха я и пак се подреждаха на предишните си места.

Изведнъж старата манта трепна, доловила бумтежа на приближаващата моторна лодка. Тя размаха плавници-крила и отплува нанякъде ведно с детето си.

Китовата акула не помисли да бяга. Уверена в своята неуязвимост, необезпокоявана от повърхността през милионите години на своята еволюция, тя продължи да се излежава, плакната от равномерно прииждащите вълни.

Катерът угаси мотора и продължи напред по инерция, явно с намерение да доближи жертвата си незабелязано. Желанието на тъмнокожите ловци съвпадна с желанието на гигантската риба. Само едно помрачаваше пълното й бездейно блаженство — китовите въшки около щръкналата й гръбна перка. За да намали омразния сърбеж, да изстърже мъчителите си, тя реши да се почеше в кила на лодката.

Харпунерът, по-черен от другарите си, това и чакаше. Вдигна ръка със замах. Но от разклащането на лодката, при което той едва се удържа прав, харпунът се отклони и вместо в хрилете попадна в левия гръден плавник.

Никой не разбра дали дивечът им усети болка. Защото с нищо не издаде това. Продължи все тъй настойчиво да се търка в дъното.