Тъмното обединение

— Какво ще стане, ако всичко започне да се променя? Какво ще стане, ако той се появи и… — Тя притисна ръка към устата си и Бони неволно си спомни предишния си сън, когато зъбите й се ронеха като дъжд. Бони видя и ужаса в очите й, който беше напълно разбираем.

— Нима не разбираш? Няма да мога да издържа, ако се случи нещо подобно — зашепна Елена. — Ако той ме види в това състояние… Не мога да контролирам нещата тук, аз не съм достатъчно силна. Бони, моля те, не го води тук. Кажи му колко дълбоко съжалявам. Кажи му още… — Тя затвори очи, но сълзите й продължиха да се стичат.

— Добре. — Бони едва се сдържаше и тя да не се разплаче, но Елена имаше право. Концентрира се, за да стигне до съзнанието на Стефан, да му обясни какво й бе споделила Елена, за да му помогне да понесе разочарованието. Но в мига, в който се свърза с него, разбра, че е сгрешила.

— Стефан, не! Елена каза… — Но вече нямаше значение. Неговото съзнание беше по-силно от нейното и в мига, в който тя осъществи контакта, той взе надмощие. Той бе доловил същността на нейния разговор с Елена, но нямаше да приеме отговор „не“. Безпомощна, Бони се почувства надвита, докато усещаше как нейното съзнание все повече се приближаваше към кръга от светлината от свещниците. Усети присъствието му там, вече придобиващо някаква форма. Обърна се и го съзря. Видя черната му коса, напрегнатото му лице, зелените очи, свирепи като на сокол. И тогава, знаейки, че нищо повече не може да направи, тя отстъпи назад, за да могат да останат сами.

12

Стефан чу глас, изпълнен с болка, който тихо прошепна:

— О, не.

Глас, който не вярваше, че някога отново ще чуе. Глас, който никога нямаше да забрави. Ледени тръпки пробягаха по кожата му и той усети как тялото му се разтърси. Обърна се към гласа и вниманието му тутакси бе приковано, а съзнанието му почти рухна — не можеше да се справи наведнъж с толкова много връхлетели го емоции.

Очите му бяха премрежени и единственото, което в момента различаваше, бе някакво неясно сияние като от хиляди свещи. Но това нямаше значение. Той я усещаше. Същото присъствие, което беше усетил още първия ден при пристигането си във Фелс Чърч — златистобяла светлина, блестяща във възприятията му. Изобилие от удивителна красота, изгаряща страст и вибриращо усещане за пълнокръвен живот. Всичко това го задължаваше да продължи напред, да забрави за всичко останало.

Елена. Това наистина бе Елена.

Присъствието й проникна в него, изпълни го до върховете на пръстите. Всичките му сетива, тъй неистово жадуващи за нея, се фиксираха върху това изобилие от светлина, докато я търсеха трескаво. Защото се нуждаеха от нея.

И тогава тя пристъпи отвъд това заслепяващо зарево.

Напредваше съвсем бавно, колебливо. Сякаш едва намираше сили да се движи. Стефан също бе като парализиран.

Елена.

Изпиваше с очи всяка нейна черта, сякаш я виждаше за пръв път. Златистата коса, разпиляна около лицето и раменете й като божествено сияние. Прекрасната безупречна кожа. Слабото гъвкаво тяло, което сега не смееше да се доближи до него, с ръка, вдигната в знак на протест.

— Стефан — долетя шепот и това беше нейният глас. Нейният глас произнесе неговото име. Но с толкова много болка, че той изпита желание да се втурне към нея, да я прегърне, да й обещае, че всичко ще бъде наред. — Стефан, моля те… не мога…

Сега вече виждаше и очите й. Тъмносиният цвят на лапис лазули, проблясващ на тази светлина със златисти искри. Очи, разширени от болка и мокри от неизплакани сълзи. Стомахът му се присви при тази гледка.

— Не искаш да ме видиш? — Гласът му прозвуча сухо като прах.

— Не искам ти да ме видиш. О, Стефан, той е способен на всичко. И ще ни намери. Ще дойде тук…

Облекчение и разтърсваща до болка радост заляха Стефан. Той дори не успя да се съсредоточи върху думите й, пък и нямаше значение. Достатъчен му бе начинът, по който тя изрече името му. Това „о, Стефан“ му казваше всичко, което го вълнуваше.

Пристъпи тихо към нея, протягайки ръка, за да докосне нейната. Стефан видя поклащането на главата й в опит да го спре. Видя още как устните й се раздалечиха заради учестеното дишане. Кожата й грееше с вътрешно сияние като трепкащ пламък на запалена свещ. Капки влага блестяха като диаманти по миглите й.

Макар да продължаваше да поклаща глава и да протестира, тя не отдръпна ръката си. Не я отдръпна и когато пръстите му срещнаха нейните, но така, сякаш бяха от другата страна на стъклена преграда.

От това разстояние очите й не можеха да избегнат неговите. Те кръстосаха погледи, без нито за миг да ги отклонят настрани. Докато най-накрая тя престана да шепне „не, Стефан, не“, за да продължи да нашепва само името му.

Не можеше да мисли. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. Нищо вече нямаше значение, освен това, че тя бе тук, че бяха заедно. Не забелязваше странните гледки наоколо, нито се интересуваше кой би могъл да ги види.

Бавно, много бавно той обгърна ръката й със своята, а другата се вдигна към лицето й.