Тъмното обединение

При това докосване тя затвори очи и бузата й се отпусна в дланта му. Той усети влага по пръстите си и усмивка озари лицето му. Сълзите, за които тъй бе копнял. Но сега те бяха истински, тя беше истинска. Елена.

Прониза го тръпка на сладост. Толкова остър пристъп на наслада, че прониза гърдите му като истинска физическа болка. Останаха му сили само колкото да избърше с палеца си сълзите от лицето й.

Цялата побъркваща слабост от това, че вехнеше по нея вече цели шест месеца, всички емоции, които тъй дълго бе спотайвал в сърцето си, се изляха като водопад, за да го удавят сега. За да потопят и двамата. Достатъчно бе само едно съвсем леко помръдване и ето че той вече я държеше в прегръдките си.

Като ангел в ръцете му, прекрасна и трептяща от живот и неземна красота. Като създание от пламък и ефир. Тя потрепери в ръцете му, а после — все още със затворени очи — повдигна устните си.

Не беше хладна или спокойна целувка. Все едно искри изригнаха от душата на Стефан, за да стопят и скрият всичко наоколо. Той усети как контролът му се изплъзва — същият този самоконтрол, който толкова усилено си бе налагал, откакто я бе изгубил. Всичко в него се оказа разчупено на парчета, всички възли — развързани, всички прегради — срутени. Усети как в очите му напират сълзи, докато я притискаше към себе си в опит да се слеят в една плът, в едно тяло. За да не може нищо повече да ги раздели отново.

И двамата се разплакаха, без да прекъсват целувката. Сега нежните ръце на Елена бяха сключени около врата му, гушеше се в прегръдката му, сякаш никога не беше принадлежала никъде другаде. Той вкуси солта на сълзите й, опи се от сладостта им.

Знаеше, макар и смътно, че имаше още нещо, за което трябваше да се замисли. Но първото наелектризиращо докосване до прекрасната й кожа изтри тази мисъл от главата му. Двамата се озоваха в центъра на огнена вихрушка, цялата вселена можеше да експлодира или да се разпадне, или да изгори до пепел, ала той щеше да продължи да я пази, да бди над нея.

Но Елена продължаваше да трепери.

Не само от емоциите, от силата им, толкова могъща, че го зашеметяваше и опияняваше от наслада. А и от страх. Той го усети в съзнанието й и пожела да я защити, да я брани и утешава, да я обича и да убие всичко, което дръзне да я заплашва. Стефан леко изръмжа и надигна лице, за да се озърне наоколо.

— Какво е то? — заговори той, като чу предателското стържене в собствения си глас. — Онова, което се опитва да те нарани…

— Нищо не може да ме нарани. — Все още притисната в него, тя също се отдръпна леко назад, за да го погледне в лицето. — Страхувам се за теб, Стефан, за това, което той може да ти стори. И за това, което може да направи, като те види тук… — Гласът й потрепери. — О, Стефан, тръгвай още сега, преди да е дошъл. Той може да те намери чрез мен. Моля те, моля те, върви си…

— Поискай нещо друго и ще го изпълня — отвърна Стефан. Убиецът трябваше да къса плътта му къс по къс, клетка по клетка, за да го накара да я изостави.

— Стефан, това е само сън — припомни му Елена отчаяно, с нов порой от сълзи. — Ние не можем реално да се докоснем, не можем да бъдем заедно. Не е позволено.

Но Стефан не го бе грижа. Не му приличаше на сън. Беше съвсем истинско. Но дори и в съня си нямаше да изостави Елена, за нищо на света. Нито на небето, нито в ада имаше сила, която би могла да го принуди да…

— Грешиш, младеж. Изненада! — каза един нов глас. Глас, който Стефан никога не бе чувал. Но въпреки това инстинктивно го разпозна като глас на убиец. Ловец сред ловците. И когато се обърна, си спомни какво му бе казала Вики, бедната Вики.

Изглежда като дявола.

Ако дяволът може да е рус и красив.

Носеше дъждобран, точно както Вики го бе описала. Мръсен и окъсан. Имаше вид на скитник от голям град, с изключение на това, че бе висок, а очите му бяха ясни и пронизващи. Сини, електриковосини, режещ като бръснач поглед. Косата му беше почти бяла, разрошена, сякаш духана от студен силен вятър. От широката му усмивка на Стефан му призля.

— Предполагам, че ти си Салваторе — заговори той и се поклони подигравателно. — А тази тук, разбира се, е красивата Елена. Красивата мъртва Елена. Дошъл си, за да се присъединиш към нея ли, Стефан? Явно вие двамата просто искате да сте заедно.

Изглеждаше млад, макар и по-голям от Стефан, ала все още млад. Но не беше.

— Стефан, остави ни — прошепна Елена. — Той не може да ме нарани, но с теб е различно. Той може да направи нещо, което ще те преследва и извън съня.

Ала ръката на Стефан остана плътно обвита около тялото й.

— Браво! — аплодира го мъжът с дъждобрана и се озърна наоколо, сякаш търсеше насърчение от някаква невидима публика. Олюля се леко и ако беше човек, Стефан би си помислил, че е пиян.

— Стефан, моля те — прошепна му Елена.

— Ще бъде грубо да си тръгне, преди дори да сме се представили един на друг, както е редно — рече русокосият. Пъхна ръцете си в джобовете на дъждобрана и пристъпи крачка напред. — Не искаш ли да узнаеш кой съм аз?