Тъмното обединение

Елена поклати глава, но не в знак на отрицание, а в знак на поражение. Отпусна глава върху рамото на Стефан. Той закри косата й с ръце, за да предпази всяка частица от нея от този луд.

— Искам да узная — кимна Стефан, като се вгледа в русия мъж над главата на Елена.

— Не мога да си обясня защо не попита първо мен — отвърна непознатият, като се почеса със средния си пръст по брадата, — вместо да питаш другите. Аз съм единственият, който може да ти отговори. Тук съм много отдавна.

— Колко отдавна? — запита Стефан, но видът му издаваше, че е впечатлен.

— Много отдавна… — Погледът на русокосия се премрежи, сякаш мислено се връщаше назад в годините. — Прерязвал съм красиви бели гърла още когато твоите предшественици са строили Колизеума. Убивал съм с войската на Александър Велики. Сражавал съм се в Троянската война. Аз съм стар, Салваторе. Защото съм един от Истинските. В най-ранните си спомени носех бронзова брадва.

Стефан кимна бавно.

Той бе слушал за Древните. Вампирите си разказваха за тях шепнешком, но Стефан всъщност нито веднъж не беше срещал някого от тях. Всеки вампир е бил създаден от друг вампир вследствие на разменянето на кръв. Обаче някога, много назад във времето, са съществували Истинските, които не са били създадени. Никой не знаеше как те самите са се превърнали във вампири. Но за техните приказни Сили се носеха невероятни легенди.

— Помагах да рухне Римската империя — продължи русокосият унесено. — Тогава ни наричаха варвари… защото нищо не разбираха! Това бе война, Салваторе! След това никога не е имало нещо подобно. По това време Европа беше вълнуващо място. Реших да се поразходя из провинцията и да се позабавлявам. Странна работа, Салваторе, но хората всъщност никога не са се чувствали добре в мое присъствие. Обикновено побягват или вдигат срещу мен кръст. — Той поклати глава. — Но накрая се появи една жена и поиска помощта ми. Тя беше прислужница в дома на един барон, а нейната млада господарка беше болна. Каза ми, че господарката й умирала. Искаше аз да й помогна. И така… — Отново се усмихна, като усмивката му ставаше все по-широка, чак непоносима. — И аз го направих. Тя беше прекрасно малко бижу.

Стефан се извърна рязко, за да отдалечи Елена от русокосия. Трябваше да се досети. Сега парчетата от мозайката се подредиха. Смъртта на Вики, както и смъртта на Сю би трябвало да го насочат към него. Той бе сложил началото на веригата от събития, които свършваха тук.

— Катрин — промълви Стефан, като повдигна глава, за да погледне русокосия. — Ти си вампирът, който е променил Катрин.

— За да спася живота й — припомни русокосият, сякаш Стефан беше глупак, който не можеше да си научи урока. — Който твоята малка приятелка тук отне.

Как беше името му? Стефан се опита да си припомни. Знаеше, че веднъж Катрин му го бе казала и дори описа как е изглеждал този мъж. В спомените си от онова време още чуваше гласът на Катрин: Събудих се внезапно посред нощ и зърнах Гудрен, моята прислужница, изправена до леглото ми. А после, като се отдръпна настрани, видях един непознат мъж, когото тя беше довела в стаята ми. Изплаших се. Името му беше Клаус. Бях слушала хората от селото да говорят за него, че бил самият дявол…

— Клаус — заговори русокосият спокойно, сякаш се съгласяваше с нещо. — Така впрочем ме наричаше тя. Върна се при мен, след като някакви две италиански момчета я бяха изоставили. Тя направила всичко за тях — превърнала ги във вампири, дарила им вечен живот, но те се оказали неблагодарни и я изхвърлили от живота си. Много странно.

— Не беше така — процеди Стефан през зъби.

— Но още по-странно е, че тя никога не превъзмогна привързаността си към теб, Салваторе. Особено към теб. Постоянно правеше сравнения между мен и теб, при това доста неласкави за мен. Опитах се да й налея малко разум в главата, но така и не успях напълно да я убедя. Може би просто трябваше собственоръчно да я убия. Не зная. Но вече бях свикнал тя да се навърта край мен. Катрин никога не е била особено умна. Но изглеждаше страхотно и знаеше как да се забавлява. Аз я научих как да извлича наслада от убийствата. Накрая тя малко превъртя, но какво от това? Държах на нея не заради ума й.

В сърцето на Стефан вече нямаше дори и следа от любовта му към Катрин, но той откри, че все още мразеше мъжа, който бе виновен да стане такава.

— Аз? Защо да съм аз? — Клаус посочи с недоумение към гърдите си. — Ти си виновен Катрин да бъде сполетяна от такава участ. Или по-скоро малката ти приятелка. И точно заради това сега тя е само прах. Храна за червеите. Но в момента твоята любима не е много далеч от мен. Вибрира на по-високо ниво, нали така го наричат мистиците, Елена? Защо не се снишиш малко, за да повибрираш с нас останалите?