Тъмното обединение

Бони скочи от стола, посегна към телефона и набра номера на Мередит. Отсреща отговори сънен мъжки глас.

— Господин Сулес, аз съм Бони. Мога ли да говоря с Мередит?

— Бони! Не знаеш ли кое време е сега?

— Да. — Бони бързо обмисли вариантите. — Но става дума за… за последния изпит, който имахме днес. Моля ви, трябва да говоря с нея.

Последва продължителна пауза, но накрая се чу една тежка въздишка.

— Почакай една минута.

Докато чакаше, Бони нетърпеливо тропаше с пръсти по апарата. Най-после се чу изщракване от другия телефон.

— Бони? — долетя гласът на Мередит. — Какво има?

— Нищо. Искам да кажа… — Бони трябваше да бъде много внимателна, понеже имаше вероятност бащата на Мередит да ги подслушва от другия телефон. — Става дума за… онзи германски проблем, върху който работехме. Сигурно си спомняш. Онзи, за който си мислехме на последния изпит. Помниш колко упорито търсихме някого, който да може да ни помогне да решим проблема, нали? Е, мисля, че зная кой може да е той.

— Знаеш? — Бони се досети, че в момента Мередит забързано търси най-подходящите думи. — Е… кой е той? Ще трябва ли да се звъни на големи разстояния?

— Не — отрече Бони. — Няма да се наложи. Касае се за някого, който е много по-близо, Мередит. Много близо. Всъщност може да се каже, че той е буквално в задния ти двор, като клон от семейното родословно дърво.

Настъпи продължителна тишина и Бони се зачуди дали Мередит още е на телефона.

— Мередит?

— Мисля си за нещо. Това решение свързано ли е с някакво съвпадение?

— Не. — Бони се отпусна и леко се усмихна, макар че усмивката й си оставаше мрачна. Мередит бе разбрала. — По-скоро е случай, който доказва, че всичко в историята се повтаря. При това се повтаря съзнателно, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да. — Звучеше така, сякаш се възстановяваше от някакъв шок. — Знаеш ли, мисля, че може би имаш право. Но остава още един проблем: да убедим тази личност да ни помогне.

— Смяташ ли, че може да е проблем?

— Би могло. Понякога хората много се вълнуват на изпит. Понякога дори си загубват ума.

Сърцето на Бони замря. Това не й бе хрумнало. Какво ще стане, ако се окаже, че той не може да им каже? Ами ако вече е напълно превъртял?

— Е, можем поне да опитаме — заяви тя, като се постара гласът й да прозвучи колкото бе възможно по-оптимистично. — Утре ще трябва да опитаме.

— Добре. Ще те взема в девет. Лека нощ, Бони.

— Лека нощ, Мередит — отговори Бони. — Извинявай.

— Не, мисля, че така стана по-добре. За да не се повтаря историята до безкрай. Дочуване.

Бони натисна бутона за прекъсване на връзката. После остана неподвижна за няколко минути, все още с пръст върху бутона, загледана в стената. Накрая остави телефона и отново взе дневника. Постави точка на последното изречение и дописа още едно:

„Утре отиваме да се срещнем с дядото на Мередит.“

— Аз съм глупак — рече Стефан на Мередит на следващия ден. Пътуваха за Западна Вирджиния към психиатричната клиника, в която дядото на Мередит беше пациент.

— Всички сме глупаци. С изключение на Бони — заяви Мат. Въпреки че беше силно разтревожена, Бони усети как я обля топла вълна на благодарност.

Но Мередит само поклати глава, без да отклонява поглед от шосето пред себе си.

— Стефан, престани да се упрекваш. Не си знаел, че Клаус е нападнал купона на Каролайн точно на годишнината от нападението му срещу дядо ми. А на нас с Мат не ни хрумна, че Клаус може да е живял от много години в Америка, защото не сме го чули как говори. Ние си мислехме само за хора, които може да е нападал в Европа. Единствено Бони успя да свърже всичко в едно цяло, защото тя имаше достъп до цялата информация.

Бони й се изплези. Мередит я видя в огледалото за обратно виждане и повдигна вежди.

— Само не се възгордявай.

— Няма, защото скромността е едно от най-очарователните ми качества — отвърна Бони.

Мат само изсумтя, но после каза:

— Аз продължавам да си мисля, че беше много умно.

С което дрязгите между двете приятелки отново се възобновиха.

Психиатричната клиника се оказа ужасно потискащо място. Бони се опита с всички сили да прикрие ужаса и отвращението си, но знаеше, че не е успяла да заблуди Мередит. Докато вървеше по дългите коридори, раменете на приятелката й бяха решително изправени и опънати в знак на предизвикателна гордост. Но Бони, която я познаваше от толкова много години, разбираше, че под тази гордост се крие дълбоко унижение. Родителите на Мередит възприемаха състоянието на дядо й като петно върху честта на семейството, за което не трябваше да се споменава пред външни хора.

А ето че сега Мередит за пръв път бе принудена да разкрие пред външни хора тази тъй старателно пазена семейна тайна. Бони усети как я обля вълна на любов и възхищение към приятелката й. Такава си беше нейната Мередит: всичко вършеше без излишен шум и суетене, с достойнство, като същевременно на никого не позволяваше да узнае какво й струва всичко това. Но все пак психиатричната клиника си оставаше ужасно място.