Тъмното обединение

Не че вътре беше препълнено с беснеещи маниаци или нещо подобно. Пациентите изглеждаха чисти и добре обгрижвани. Но имаше нещо потискащо… може би свързано с миризмата както във всяка болница, където стриктно се поддържа стерилност, а също от гледката на големия брой неподвижни инвалидни колички в коридорите или безизразните погледи на болните, от което на Бони й идеше да се обърне и да побегне към изхода.

Лечебното заведение за душевно болни по-скоро имаше вид на сграда, пълна със зомбита. Бони видя една старица, върху чийто розовеещ се скалп се забелязваше само тънък слой бели коси, отпуснала глава върху маса до някаква гола пластмасова кукла. Бони с отчаяна въздишка се отдалечи от нея. В следващия миг Мат протегна ръка към нейната. Продължиха да следват вървящата отпред Мередит, докато си стискаха до болка ръцете.

— Това е неговата стая.

Вътре видяха още едно зомби с побеляла коса, като тук-там бяха останали няколко косъма, черни като косата на Мередит. Цялото му лице беше в бръчки, а очите — с празен поглед, влажни и със зачервени клепачи.

— Дядо — заговори го Мередит, като коленичи пред инвалидната му количка. — Дядо, това съм аз, Мередит. Дойдох да те видя. Искам да те питам нещо важно.

Очите на стареца въобще не примигнаха.

— Понякога ни познава — рече Мередит тихо, без да влага емоции. — Но напоследък — не.

Старецът само продължи да гледа втренчено.

Стефан приклекна до нея.

— Позволи ми да опитам — предложи й той. Вгледа се съсредоточено в набръчканото лице на дядото на Мередит и започна да му говори, тихо, утешаващо, както бе говорил на Вики.

Но замъглените черни очи на стареца отново не реагираха, а продължиха да се взират все така невиждащо. Единственото му помръдване беше лекото, но непрекъснато треперене на кокалестите ръце, отпуснати на дръжките на инвалидната количка.

Независимо какво се опитваха да направят Мередит или Стефан, това си оставаше единствената реакция, която можаха да изтръгнат от него.

Накрая и Бони се опита да помогне, като прибягна до психическите си способности. Успя да долови нещо в дядото на Мередит, някаква искрица живот в скованата му фигура. Но не успя да я разгадае.

— Съжалявам — въздъхна тя, като се отдръпна и отмахна косата, паднала на челото й. — Няма полза. Нищо не мога да направя.

— Може би трябва да дойдем друг ден — предложи Мат, но Бони знаеше, че това няма да помогне. Утре Стефан потегляше за Европа, така че нямаше да разполагат с друга възможност за посещение. А отначало идеята им се стори толкова добра… От топлината, която я бе сгрявала допреди малко, сега бе останала единствено пепелта на съкрушената надежда. Сърцето й се бе свило от отчаяние. Като се обърна, видя, че Стефан вече излизаше от стаята.

Мат я подхвана под ръка, за да й помогне да се изправи и да я изведе навън. И след като се задържа за момент с обезкуражено сведена глава, Бони се остави Мат да я поведе към вратата. Трудно й беше дори да събере достатъчно енергия, за да премества краката си. Озърна се назад унило, за да провери дали Мередит идва след тях…

И изпищя. Мередит беше застанала в средата на болничната стая, с лице към вратата, с разочаровано изражение. Но зад нея фигурата в инвалидната количка най-после се размърда. Помръдна рязко, но безмълвно, надигна се още малко, с широко отворени зачервени очи и още по-широко отворена уста. В този миг дядото на Мередит приличаше на човек, скачащ от високо — с разперени ръце и уста, отворена за беззвучен вик. Писъкът на Бони отекна от стените.

После всичко се разви мълниеносно. Стефан моментално се втурна назад, Мередит рязко се завъртя, Мат сграбчи Бони за ръката. Но старецът не скочи от инвалидната количка. Понеже беше много висок, той продължаваше да се извисява над тях, вперил поглед някъде над главите им, където може би виждаше нещо, което никой друг не можеше да види. От устата му най-после се отрониха някакви звуци, за да оформят единствената дума, която можеше да се разбере от неговия вой.

— Вампир! Вампиииир!

Санитарите нахлуха в стаята, изблъскаха настрани Бони и останалите, за да укротят стареца. Техните викове още повече засилиха суматохата.

— Вампир! Вампир! — продължаваше да стене дядото на Мередит, сякаш искаше да предупреди целия град. Бони започна да изпада в паника… нима старецът имаше предвид Стефан? Обвиняваше ли го?

— Моля ви, веднага трябва да си тръгнете. Съжалявам, но трябва да напуснете клиниката — нареди им една от сестрите.

Набързо ги избутаха към вратата, макар Мередит да се опита да се съпротивлява.

— Дядоооо!…

— Вампир! — не преставаше да стене старецът с нечовешки глас.

И после:

— Ясеново дърво! Вампир! Ясеново дърво…

Вратата здраво се захлопна зад тях.

Мередит ахна, едва сдържаща сълзите си. Бони заби нокти в ръката на Мат. Стефан се обърна към тях с шокиран поглед.

— Вече ви казах, че трябва да си вървите — нетърпеливо им повтаряше изнервената медицинска сестра, ала никой от четиримата не й обърна внимание. Те се спогледаха с объркани изражения.