Тотален контрол

— Така е. Е, да кажем, че успяхме да разберем. — Гембъл пусна две съвършени кръгчета дим към тавана. — Нали знаеш с какви компютърни технологии разполагаме. Знам всичко. — Гембъл се засмя и погледна Лукас.

— Каза ни Франк Харди — обади се Лукас. — Разбира се, конфиденциално. Нямаме намерение да разгласяваме адреса ти наляво-надясно. Знам защо се притесняваш. — Лукас замълча за момент и добави: — Между нас да си остане, десет години работих в ЦРУ.

Миризмата на алкохол изпълваше вътрешността на колата. Гембъл протегна ръка и отвори малко шкафче с дървена врата.

— Приличаш ми на човек, който пие скоч и сода.

— Пих достатъчно на вечеря.

Гембъл наля малко „Джони Уокър“ в гравирана кристална чаша. Сойър хвърли поглед на Лукас, който седеше невъзмутимо на мястото си. Явно не се случваше нищо необикновено.

— Не мислех, че ще се видим пак след онзи ден — отбеляза Сойър.

— Отговорът е, че ме натика в кучи задник и може би си го заслужавах. Реших да проверя как ще реагираш, ако се направя на надут стар баровец. Взе изпита отлично. Както можеш да си представиш, не срещам много хора, на които им стиска да го направят. Когато срещна, държа да се запозная с тях по-отблизо. Освен това искам да поговорим за случилото се напоследък.

— Напоследък?

Гембъл отпи глътка уиски.

— Знаеш какво имам предвид. Сидни Арчър. Ню Орлиънс. „Ар Ти Джи“. Току-що говорих по телефона с Харди.

— Действате бързо. С Харди се разделихме преди двайсетина минути.

Гембъл измъкна малък клетъчен телефон и му го показа.

— Сойър, не забравяй, че работя в частния сектор. В него човек или действа бързо, или изобщо не действа, разбираш ли?

Сойър извади пурата от устата си и кимна.

— Започвам да разбирам. Между другото, не ми каза къде отиваме.

— Не съм ли? Е, все едно. Скоро ще сме там, а когато пристигнем, ще си поприказваме.

Слязоха пред залата на Военновъздушните сили, която беше арена за „Уошингтън Булитс“, поне до завършването на новия стадион в центъра. В момента се играеше среща между „Булитс“ и „Никс“. Нейтън Гембъл, Сойър и Лукас се качиха със специалния асансьор на втория етаж, където имаше частни ложи. Сойър влезе през вратата, на която беше написано „Трайтън Глоубъл“, и се почувства като в луксозен презокеански кораб. Не беше ложа за гледане на мач, а по-скоро апартамент.

На дълга маса бяха подредени студени и топли закуски, зад бара стоеше млада жена. Имаше баня и тоалетна, а в единия ъгъл стоеше огромен телевизор, по който можеше да се следи срещата. Откъм стълбата, която водеше към местата на трибуната, се чуваха виковете на публиката. Домакините „Булите“ водеха със седем точки пред фаворитите „Никс“.

Сойър свали шапката си и последва Гембъл.

— Трябва да пийнеш нещо — каза Гембъл. — Не можеш да гледаш баскетбол без питие.

— Будвайзер, ако имате — кимна на барманката Сойър.

Момичето бръкна в хладилника, отвори кутия „Будвайзер“ и понечи да налее бирата в чаша.

— Мога и от кутията — спря го Сойър. — Благодаря.

Огледа мястото още веднъж. Нямаше никой. Приближи се до масата. Все още беше сит от вечерята, но пържените картофки и салсата му се струваха апетитни.

— Винаги ли е така празно тук? — попита той Гембъл. Лукас застана прав до стената.

— Обикновено е препълнено с хора — отговори Гембъл. — Много добра награда за служителите. Така работят по-старателно и са доволни.

Барманката подаде на Гембъл питието му. В отговор той извади от джоба си пачка стодоларови банкноти, взе една празна чаша и ги напъха в нея.

— Ето така. Всеки бар трябва да си има място за бакшиши. Отиди да си купиш печеливши акции на борсата. — Младото момиче едва не припадна от радост. Сойър кимна към телевизора.

— Играта е добра. Изненадан съм, че не са дошли още хора от корпорацията.

— Аз пък щях да се изненадам, ако бяха, защото наредих за тази вечер да не се раздават билети.

— Защо? — учуди се Сойър и отпи глътка бира.

Гембъл го улови за ръката и отговори:

— Защото исках да поговорим на четири очи.

Поведе го към ложата. Разположението беше много добро и Сойър изпита завист към младите мускулести и много богати мъже, които тичаха долу. Ложата беше заградена от три страни с плексигласови плоскости и се намираше между други луксозни ложи. Преградите изолираха рева на петдесетхилядната тълпа удивително добре и вътре можеше да се разговаря съвсем спокойно.

Седнаха. Сойър кимна към стълбата и попита:

— Рич не обича ли баскетбол?

— Лукас е на служба.

— Случва ли се да не е?

— Когато спи. Понякога го оставям да го прави. — Гембъл се настани удобно и отпи от чашата си.

Сойър се огледа с любопитство. Никога не бе гледал мача от такава ложа и след вечерята с Харди се чувстваше малко не на място. Поне щеше да има какво да разказва на Рей. Когато обаче погледна домакина си, усмивката изчезна от лицето му. Нищо в живота не беше безплатно. Реши, че е време да види етикетчето с цената.

— Е, за какво искаш да говорим?

Гембъл се бе вторачил в играта, но едва ли виждаше нещо.

— Истината е, че ни трябва „Сайбърком“. Ужасно много.

— Гембъл, аз не съм бизнесконсултант, а ченге. Пет пари не давам дали ще купиш „Сайбърком“, или не.