Тотален контрол

Фишер допи колата си и се обърна към нея. Видя списанието в ръцете й и се намръщи.

— Непрекъснато ми изпращат пощата на този човек. Не знам как е станало, но един куп фирми са записали моя адрес срещу името му. Аз съм на Торндайк 6215, а той е на Торндрайв 6251, което е в другия край на окръг Феърфакс. Цялата тази купчина е негова, при това се получи само тази седмица. Казах на пощальона, който обслужва нашия район, обаждах се в пощата десетки пъти, звънях и във фирмите, които изпращат пощата му тук. Продължават.

Сидни се обърна бавно към него. В главата й се оформяше невероятна идея.

— Джеф, адресите на електронната поща са като всички други адреси и телефонни номера, нали? Ако сгрешиш, писмото ти може да попадне при някой друг… като това списание? Нали?

— Разбира се. Случва се непрекъснато. Записал съм адресите, които използвам най-често, така че да мога да ги избирам автоматично. Само посочвам с мишката и натискам бутона. Така се греши по-рядко.

— А ако се наложи да набереш адреса изцяло?

— Ами тогава, много естествено, можеш и да сгрешиш. Понякога адресите са доста дълги.

— Значи, ако сгрешиш дори един-единствен клавиш, съобщението ти може да попадне бог знае къде?

Фишер кимна и лапна един пържен картоф.

— Непрекъснато получавам чужди съобщения.

Сидни го погледна озадачено.

— И какво правиш, когато това се случи?

— Много просто. Има команда за отговор към подателя, чрез която му казвам, че е сгрешил адреса, и му изпращам съобщението, така че да знае за кое точно става дума. Не е нужно да знам адреса на подателя, защото компютърът му го връща автоматично.

— Джеф, ако мъжът ми е изпратил съобщение не където е искал, възможно ли е получателят да го върне на неговия адрес, за да разбере изпращачът, че е сгрешил?

— Разбира се. Ако са в една и съща мрежа, е сравнително просто.

Сидни стана.

— И ако това е станало, съобщението би трябвало да е в електронната пощенска кутия на Джейсън, нали?

Фишер я погледна и в очите му се прокрадна страх.

— Ами… да.

Сидни взе чантата си.

— Къде отиваш? — попита я той.

— Ще проверя компютъра у дома. Ако намеря съобщението и в него е паролата, може би ще успея да прочета тази дискета.

Сидни я извади от устройството и я пусна в чантата си.

— Сидни, ако ми дадеш кода на мъжа си, можем да свършим работата и от моя компютър. Ще те регистрирам като гост. Ако се доберем до паролата, ще прочетем дискетата тук.

— Знам, Джеф, само че… могат ли да проследят кой проверява пощенската кутия на Джейсън?

Фишер присви очи.

— Възможно е. Стига да знаят как.

— Според мен тези хора знаят как, Джеф. За теб ще е по-безопасно, ако не знаят за теб.

Фишер леко пребледня.

— В какво си се забъркала, Сидни? — Каза го бавно, притеснено.

— Ще те държа в течение.

След като си тръгна, Фишер остана загледан в екрана. След малко стана и включи телефонния кабел.

Сойър седна на стола, видя снимката на Ед Пейдж във вестника и поклати глава. Вдигна го, видя заглавието в долния край на страницата и едва не се задави. Прочете съобщението за две минути. Грабна телефона и се обади на няколко места. Когато приключи, изтича надолу по стълбите. След още една минута колата му се понесе по улицата.

Сидни паркира джипа в алеята и хукна към къщи. Захвърли палтото си и отиде направо при компютъра на мъжа си. Изведнъж се сепна — не можеше да провери пощенската кутия от дома си. Замисли се. Във фирмата бяха абонирани за Америка Онлайн и би могла да извърши операцията оттам. Грабна палтото си, изтича до пътната врата и рязко я отвори. Писъкът й раздра тишината над тъмната улица.

На прага стоеше Лий Сойър. Намръщен. Сидни си пое дъх и вдигна ръка към гърдите си.

— Какво правиш тук?

В отговор Сойър вдигна вестника.

— Случайно да си прочела това?

Сидни видя снимката на Ед Пейдж и изражението й я издаде, че го познава.

— Аз… не съм… не… — запелтечи смутено тя.

Сойър влезе и затръшна вратата зад гърба си. Сидни заотстъпва към всекидневната.

— Мисля, че се споразумяхме. Помниш ли? Да обменяме информация. Е, ще трябва да поприказваме още малко. Веднага! — извика той.

Сидни тръгна към вратата. Той я улови за ръката и я избута да седне на канапето.

— Махай се оттук! — изкрещя тя и скочи на крака.

Сойър поклати ръка и вдигна вестника.

— Искаш да се подвизаваш сама там, навън, така ли? Тогава се погрижи дъщеря ти да си намери друга майка.

Сидни замахна и го удари по лицето. Вдигна отново ръка, но Сойър я улови и я сграбчи в мечешка прегръдка. Сидни започна да се съпротивлява бясно.

— Сидни, не съм дошъл, за да се боря с теб. Независимо дали мъжът ти е извършил престъпление, или не, аз ще ти помогна. По дяволите, само трябва да си откровена с мен!

Сидни продължи да се съпротивлява, докато двамата не паднаха на канапето. Тя се оказа върху коленете му. Все още правеше опити да го удари. Сойър изчака, докато почувства, че силите й свършват, и я пусна. Сидни веднага скочи в другия край на канапето и закри очите си с длани. Той зачака. Накрая тя избърса очите си с ръкав и облиза устни. От вестника на пода я гледаше снимката на Ед Пейдж.