Тотален контрол

— Говорила си с него в самолета от Ню Орлиънс, нали? — Зададе въпроса много тихо. От авиокомпанията бе разбрал, че Ед е седял на мястото до нейното. Досега не бе отдавал никакво внимание на този факт. — Е, Сидни?

Тя кимна.

— Разкажи ми всичко. Но този път абсолютно всичко.

Разказа му, включително и версията на Пейдж за това какво бе правил Джейсън на летището в деня на заминаването си, за това, че я бе следил и подслушвал телефона й.

— Говорих с патоанатома — каза Сойър, когато тя свърши. — Пейдж е бил убит от професионалист. Прободени бели дробове, срязана сънна артерия. Умрял е за по-малко от минута. Наркоманите, които крадат пари за дрога и размахват джобно ножче, не постъпват така.

Сидни въздъхна.

— Точно поради тази причина едва не те застрелях в гаража. Мислех си, че идват за мен.

— Нямаш ли някакви идея кои може да са „те“?

Сидни поклати глава и го погледна.

— Наистина не знам нищо повече, освен че животът ми се превърна в ад.

— Добре, нека се опитаме да оправим нещата. — Сойър я улови за ръката, после стана и вдигна палтото й, което се търкаляше на пода. — Офисът на Пейдж е в Арлингтън, срещу съда. Смятам да го посетя. В момента ми се ще да си на място, където да мога да те държа под око.

Сидни Арчър преглътна с мъка и опипа виновно дискетата в джоба си. Все още не беше в състояние да разкрие тази тайна.

— Добре.

Офисът на Едуард Пейдж се намираше в стара занемарена сграда, точно срещу Окръжния съд на Арлингтън. Портиерът на входа видя значката на Сойър и се превърна в самата услужливост — придружи ги до третия етаж, поведе ги по сумрачния коридор и им показа вратата, на която имаше метална табелка с надпис: „Прайвит Солюшънс“. Портиерът извади ключовете си и се помъчи да отвори.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Сойър.

— Ключът не става.

— На би ли трябвало да имате ключове от всички врати? — обади се Сидни.

— Би трябвало. И преди сме имали проблеми с него.

— Какви? — попита Сойър.

Портиерът ги погледна.

— Смени ключалката. Управата се ядоса и той даде друг ключ. Уж ставал. Сега се оказва, че не е така.

Сойър погледна наляво и надясно по коридора.

— Може ли да се влезе по друг начин?

Портиерът поклати глава.

— Не. Мога да се опитам да се свържа с мистър Пейдж у дома му. Ще му кажа да дойде и да отвори. Освен това добре ще го подредя за този номер.

— Не мисля, че ще има полза — каза Сойър спокойно. — Той е мъртъв. Убит е.

Лицето на младия портиер пребледня.

— Боже мой! Господи!

— Значи полицията не е идвала, така ли? — попита Сойър.

Портиерът поклати глава и се огледа боязливо.

Сойър се засили и блъсна вратата с цялата си тежест. Дървото се пропука. При следващия удар вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Сойър се обърна към портиера и му кимна.

— Ще се обадим на излизане. Благодаря.

Онзи остана с увиснала челюст. След малко се обърна и мълчаливо се отдалечи. Сидни погледна разбитата врата, после Сойър.

— Не мога да повярвам, че дори не ти поиска заповед за обиск. Между другото, ти имаш ли?

— Какво те интересува? — попита той.

— Аз съм адвокат и служител на съдебната система. Просто реших да попитам.

Сойър сви рамене.

— Ще сключим сделка, госпожо служител. Ако намерим нещо, оставаш да го пазиш, а аз в същото време отивам за заповед. — При нормални обстоятелства Сидни щеше да се разсмее, но сега само се усмихна. Все пак това окуражи Сойър.

Обзавеждането беше семпло и оскъдно. Търсиха в продължение на час, но не откриха нищо необикновено. Намериха бланки с домашния адрес на Ед Пейдж — апартамент в Джорджтаун. Сойър седна на бюрото и се огледа.

— Ще ми се и моят кабинет да беше толкова подреден. Уви, не виждам нищо, което да ни свърши работа. Щях да се почувствам по-добре, ако някой беше тършувал тук. Така щях да съм сигурен, че и друг е проявил интерес.

Сидни обиколи стаята още веднъж. Спря пред редицата метални шкафове за папки и се вгледа в сивия мокет на пода около тях.

— Странно — каза тя, коленичи и се наведе почти до мокета. Между два от шкафовете имаше малка пролука, докато другите бяха подредени плътно един до друг. Подпря единия с рамо и се опита да го надигне. Беше много тежък и не успя. — Можеш ли да ми помогнеш?

Сойър дойде веднага и дръпна шкафа.

— Запали лампата — каза Сидни възбудено.

— Какво има?

Тя се отмести, за да може да види. На мястото, където беше шкафът, имаше ръждиво петно — неголямо, но все пак се забелязваше. Сойър я изгледа озадачено.

— Е? В моя кабинет има колкото щеш такива петна. Металът ръждясва и цапа мокета, какво толкова?

Очите на Сидни заблестяха.

— Така ли? — Тя посочи тържествуващо мокета и му показа вдлъбнатината, която показваше къде е бил шкафът преди — плътно до другия. Без никаква пролука. Посочи го и каза: — Надигни го и виж дъното.

Сойър се подчини.

— Няма ръжда — отбеляза той и я погледна. — Някой го е преместил, за да скрие ръждивото петно. Защо?

— Защото ръждивото петно е останало от друг шкаф, който вече не е тук. Който го е изнесъл, се е постарал да почисти много добре, но не се е справил с ръждата. Решил е да я скрие и се е надявал никой да не забележи вдлъбнатината.