Тотален контрол

— Мисля, че проблемът може да се реши. Защо й е на фирмата да се залавя с такова компрометиращо дело? А „Трайтън“ всъщност не може да докаже нищо, нали?

— Тогава защо трябва да приемам условията ти?

Брофи вдигна диктофона. Още не се бе съвзел напълно.

— Заради това, кучко! Защото можеш да прекараш остатъка от живота си в затвора.

— Искам да получа и касетата — запази спокойствие Сидни.

— Засега е невъзможно. — Голдман сви рамене. — Може би по-късно, когато нещата се нормализират. — Голдман погледна към стъклената преграда. — Паркър?

Преградата се плъзна надолу.

— Паркър, можем да тръгваме.

От предната седалка се протегна ръка, стиснала пистолет. Главата на Брофи експлодира и той падна по очи на пода. Кръвта му изпръска всичко отзад, включително Голдман и Сидни. Челюстта на Голдман увисна и той изкрещя изненадано, защото пистолетът се насочи към него.

— За бога! Паркър! Не!

Куршумът се заби в челото му и дългата му кариера на адвокат приключи. Тялото му отскочи назад от удара на куршума. Кръвта потече по лицето му и изпръска задното стъкло на лимузината. След това трупът му се отпусна настрани, върху Сидни, която изпищя, защото пистолетът сега бе насочен към самата нея. Ноктите й се забиха в меката кожена седалка. За миг зърна главата, обвита в черна маска, после погледът й се насочи към блестящата цев, увиснала във въздуха само на метър от собствената й глава. Докато очакваше смъртта, пистолетът се запечата като на снимка в паметта й.

После цевта посочи дясната врата на колата и направи недвусмислен знак. Сидни беше като замръзнала и се наложи знакът да бъде повторен. Разтреперана и неспособна да осъзнае какво става освен факта, че явно нямаше да умре, Сидни успя да отблъсне отпуснатото тяло на Голдман от себе си и понечи да прескочи Брофи. Опря ръка на седалката, но дланта й се хлъзна върху кръвта и тя падна върху трупа. Надигна се веднага и докато търсеше опора, напипа нещо твърдо под сакото му. Пръстите й стиснаха метала почти инстинктивно. Беше с гръб към въоръжения шофьор, така че успя да измъкне пистолета и да го мушне в джоба си, без той да забележи.

Когато стигна до вратата, нещо я удари по гърба. Уплашена, успя да се обърне и видя чантата си, която бе отскочила от тялото й и бе паднала върху Брофи. Зърна ръката на убиеца в момента, в който се прибираше зад преградата, стиснала дискетата на Джейсън. Сидни взе чантата си с треперещи ръце, отвори тежката врата и се измъкна навън. Изправи се с мъка и хукна с последни сили.

Убиецът се наведе през преградата, за да огледа мястото още веднъж. До него се бе свлякъл Паркър, прострелян в дясното слепоочие. Маскираният видя диктофона, паднал върху седалката, вдигна го и пусна записа. Кимна сам на себе си, когато чу гласовете, надигна леко тялото на Брофи и мушна диктофона под него. Дискетата прибра в чантичката на колана си. После прибра и трите гилзи. Нямаше да улеснява ченгетата. Слезе от лимузината и мушна пистолета в найлонов плик, за да го захвърли някъде, но така, че полицията да го намери.

Най-накрая Кенет Скейлс свали маската от лицето си. Мъртвешките му сини очи блестяха доволно под лампите в подземния гараж. Бе изпълнил успешно още една задача.

Сидни заблъска бутона на асансьора и престана едва когато вратата се отвори. Натисна копчето за осмия етаж и се свлече до стената на кабината. Само така нямаше да се разкрещи. Цялата беше в кръв — усещаше я по лицето, по ръцете си. Искаше да я махне от себе си. Нямаше представа защо я бяха пощадили, но и не искаше да даде шанс на убиеца, ако той променеше решението си.

Влезе в тоалетната, видя отражението си в огледалото и повърна в умивалника, после рухна на пода, раздирана от конвулсии. След малко се посъвзе и се зае да чисти кръвта, доколкото бе възможно. Наплиска лицето си с гореща вода, после отново и отново, докато почувства как паренето я успокоява. Прокара пръсти през косата си, за да махне всичко, което не би трябвало да е там.

После изтича до кабинета си и взе шлифера, който бе оставила там — трябваше да скрие кървавите петна, които не бе успяла да изчисти. Вдигна телефона и се приготви да позвъни в полицията. С другата си ръка взе пистолета. Не можеше да се отърве от чувството, че такова блестящо желязо всеки момент може отново да бъде насочено към главата й. Че онзи с маската няма да я остави жива втори път. Набра първите две цифри. В този момент видението се върна пред очите й и ръката й замръзна. В лимузината, цевта на пистолета… После видя, отново, как сочи към вратата. И тогава си спомни.

Дръжката. Счупеното парченце от дръжката. Бе изпуснала същия пистолет у дома. Онзи държеше нейния пистолет. Току-що с нейния пистолет бяха убити двама души.

Спомни си и още нещо. Записа на разговора й с Джейсън. Той също беше там, при труповете. Сега й стана безпощадно ясно защо я бяха оставили жива — за да обвинят нея за убийствата. Пропълзя до ъгъла на кабинета като изплашено дете, тялото й отново започна да трепери конвулсивно, не беше в състояние да спре сълзите си. Струваше й се, че кошмарът никога няма да свърши.

47.