Тотален контрол

— Джеф, сериозно ли говориш?

— Докато беше в кухнята, а аз се опитвах да разшифровам файловете. Записах ги дори на две места за по-голяма сигурност. На твърдия диск и на дискета.

В първия момент Сидни не можа да реагира. След това накара Фишер да се изчерви:

— Обичам те, Джеф!

— Кога ще дойдеш, за да видим най-накрая какво има в тези файлове?

— Не мога, Джеф.

— Защо?

— Трябва да замина извън града. Ще ти дам един адрес. Моля те, изпрати дискетата там. С „Федерал Експрес“. Рано сутринта, Джеф. Възможно най-рано.

— Сидни, не разбирам.

— Джеф, помогна ми много и съм ти благодарна, държа да го знаеш. Не искам обаче да те забърквам повече. Прибери се у дома, вземи дискетата и отиди в някой хотел. Ще ти платя разноските.

— Сид…

— Изпрати ми я веднага щом отворят най-близкото бюро на „Федерал Експрес“. След това се обади във фирмата и кажи, че ще си удължиш отпуската с още няколко дни. Къде живеят родителите ти?

— В Бостън.

— Добре. Замини за Бостън и стой при тях. Ще ти платя всички разходи. Просто замини.

— Сид!

— Джеф, имам само около минута, така че, моля те, недей да спориш с мен. Само така ще си в безопасност.

— Шегуваш ли се?

— Имаш ли нещо за писане?

— Да.

— Ще ти продиктувам адреса за дискетата. — Даде му адреса и телефонния номер в къщата на родителите си, в Бел Харбър, Мейн. — Ужасно съжалявам, че те забърках в това, но само ти можеш да ми помогнеш. Благодаря ти. — Тя затвори.

Фишер постави слушалката на мястото й, огледа се уморено, после изтича до колата и подкара към дома. Малко преди да паркира край бордюра, забеляза черен микробус на стотина метра по-назад. Присви очи и видя два силуета на предната седалка. Пулсът му се ускори. Направи обратен завой по средата на улицата и се върна. Не погледна към шофьора на микробуса. След още малко вдигна очи към огледалото — следяха го.

Стигна до целта си, двуетажна тухлена сграда, над чийто вход беше написано „КИБЕР@БАР“, и спря отпред. Собственикът на заведението му беше приятел. Фишер му бе помогнал да инсталира компютрите.

Барът беше отворен денонощно и имаше защо — дори и по това време беше почти пълен, предимно с млади хора, които нямаше да стават рано, за да ходят на работа. Вместо гърмяща музика и пелена от цигарен дим обаче — пушенето беше забранено заради чувствителната апаратура — в заведението се чуваха звуци от компютърни игри и приглушени разговори за нова техника и програми. Момчетата и момичетата флиртуваха и тук, само че темите за разговор бяха малко по-различни.

Фишер откри собственика, млад човек, който нямаше и трийсет години, обясни му какво иска от него, без да навлиза в подробности, и дискретно му подаде листчето, на което беше записал адреса в Бел Харбър. Собственикът изчезна в офиса си, а Фишер седна пред един компютър. Когато погледна навън през витрината, видя черният микробус да спира на отсрещния тротоар.

Една сервитьорка му донесе бира и соленки. В салфетката, която остави на масата до него, беше увита дискета. Фишер я извади и я мушна в устройството. След минута се свърза с компютъра си у дома. След още трийсет секунди файловете на Сидни бяха записани на дискетата. Погледна към улицата. Микробусът все още беше там.

Сервитьорката приближи и го попита дали има нужда от още нещо. Подаде му фирмен плик на „Федерал Експрес“ с етикет, на който беше напечатан адресът. Фишер погледна към улицата и забеляза, че малко по-нататък беше спряла полицейска кола. Двамата полицаи се бяха облегнали на нея и разговаряха.

Сервитьорката понечи да вземе дискетата, за да я сложи в плика, но Фишер я спря — не искаше да излага на опасност и приятелите си. Кимна й да се приближи и прошепна нещо в ухото й. Тя се отдалечи и след малко се върна с друг плик. Облепен с предостатъчно пощенски марки. Фишер се усмихна. Щеше да изпрати дискетата с обикновена поща, не толкова бързо, колкото с „Федерал Експрес“, но при дадените обстоятелства така беше по-добре. Сложи дискетата в плика, запечата го и го мушна в джоба на палтото си. Плати сметката, като остави голям бакшиш за сервитьорката, после поля лицето и гърдите си с бира и допи остатъка на един дъх.

Веднага щом излезе, фаровете светнаха, двигателят заработи и микробусът потегли към него. Фишер започна да залита и да пее с цяло гърло. Двете ченгета веднага наостриха уши. Фишер им помаха весело, качи се в колата си и запали мотора. Подкара към полицаите в насрещното платно.

Профуча край тях с бясна скорост и те моментално скочиха в колата. Микробусът изостана на безопасно разстояние, после, когато полицаите най-накрая успяха да спрат Фишер, сви в една от преките и изчезна. Вонята на бира и безразсъдното шофиране осигуриха на Фишер белезници на китките и бърз превоз до полицейския участък.

— Надявам се да имаш добър адвокат, приятел — подхвърли единият полицай от предната седалка.

— О, познавам няколко — отговори Джеф доволно.