Тотален контрол

— Ако Пейдж е знаел, че е неизлечимо болен, би могъл да проговори.

— Точно така. Фактът, че любовникът ти те е заразил с неизлечима болест, няма да те преизпълни с лоялност към него. Кариерата на Артър Либерман е била в ръцете на Стивън Пейдж. Според мен това е достатъчен мотив за убийство.

— Излиза, че трябва да подходим към случая от съвсем друга посока.

— Съгласен съм. В момента тънем в купища догадки, но не разполагаме с нищо, което можем да представим на прокурора.

Джаксън стана от стола и започна да подрежда папките.

— Значи смяташ, че Либерман е отговорен за смъртта на Пейдж?

Сойър не отговори. Джаксън се обърна към него и видя, че се е замислил.

— Лий?

Сойър най-накрая го погледна.

— Не казах това, Рей.

— Но…

— Ще се видим утре сутринта. Опитай се да поспиш, ще ти се отрази добре. — Сойър тръгна към изхода. — Трябва да поговоря с някого.

— С кого? — попита Джаксън.

— С Чарлс Тийдман, директора на банката на Федералния резерв в Сан Франциско. Либерман не е успял да се срещне с него. Време е някой да го направи.

Сойър излезе и остави Джаксън сред купчините папки.

48.

Сидни Арчър се надигна от пода. Чувството за обреченост и страх постепенно отстъпиха място на един по-силен импулс — да оцелее. Отключи едно от чекмеджетата на бюрото и извади паспорта си. Държеше го там, защото често се налагаше да пътува в чужбина по работа, почти без предупреждение. Сега причината беше съвсем лична — оцеляването й. Влезе в съседния кабинет, на млад колега, бейзболен запалянко, което личеше по предметите в кабинета му. Взе една бейзболна шапка, вдигна косата си нагоре и нахлупи шапката почти до носа си.

Провери чантата си. С изненада откри, че портмонето й все още е там, пълно със стодоларовите банкноти, останали от пътуването до Ню Орлиънс. Убиецът не ги бе докоснал. Излезе от сградата, спря такси и се отпусна на задната седалка. След малко внимателно извади пистолета на покойния Голдман от джоба си и го мушна в кобура, който й бе дал Сойър. Закопча шлифера.

Спря таксито пред гара Юниън и слезе. С пистолета не би могла да мине през проверките на летището, но във влака нямаше защо да се безпокои. Планът й беше прост — да отиде на безопасно място и да обмисли положението. Искаше да се обади на Лий Сойър, само че предпочиташе да го направи от друга държава. Проблемът бе, че се бе опитала да помогне на мъжа си. Че бе излъгала ФБР. Сега й се струваше глупаво, но си даваше сметка, че тогава нямаше какво друго да направи. Нямаше как да не помогне на Джейсън. Нямаше как да не отиде там, където бе поискал той. Сега? Щяха да открият пистолета й недалеч от двата трупа. Там беше и записът на разговора й с Джейсън. Какво щеше да си помисли Сойър, когато научеше всичко това? Беше му обещала да не крие нищо от него. Беше сигурна, че ще й сложат белезниците. Отчаянието започна да я обзема отново, но тя се стегна, вдигна яката на шлифера, за да се защити от ледения вятър, и влезе в сградата.

Купи си билет за следващия влак за Ню Йорк, след двайсет минути. Щеше да пристигне около пет и половина сутринта. Оттам щеше да вземе такси до летище Кенеди и да замине някъде в чужбина с еднопосочен билет, макар и още да не знаеше къде точно. Отиде до банковия автомат на долния етаж на гарата и изтегли малко пари. Щом я обявяха за издирване, нямаше да може да използва кредитната си карта. Спомни си, че няма други дрехи, а по това време всички магазини на гарата бяха затворени. Трябваше да внимава да не прави впечатление.

Намери телефон и извади бележника си. Отвътре изпадна визитката на Лий Сойър. По дяволите! Трябваше да му се обади. Беше му задължена. Набра домашния му номер. След четири позвънявания се включи телефонният секретар. Поколеба се за миг и затвори. Набра друг номер. Стори й се, че мина цяла вечност, преди да й се обадят.

— Джеф?

— Кой е?

— Сидни Арчър.

Чу го как се намества в леглото, вероятно за да види колко е часът.

— Очаквах да ми се обадиш. Заспал съм.

— Джеф, нямам много време. Случи се нещо ужасно.

— Какво? Какво се случи?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Тя се замисли за момент и продължи: — Джеф, ще ти дам номера, на който можеш да ми се обадиш веднага. Намери външен телефон и ми звънни.

— За бога, минава два сутринта!

— Джеф, моля те, направи го!

Джеф изсумтя нещо, но се съгласи.

— Изчакай пет минути. Кой е номерът?

След около шест минути телефонът иззвъня. Сидни грабна слушалката.

— Обаждаш се от улицата, нали? Честно?

— Да! И задникът ми замръзва. Говори, слушам те.

— Джеф, имам паролата. Беше в пощата на Джейсън. Бях права. Изпратил я е на грешен адрес.

— Чудесно. Сега ще можем да прочетем файловете.

— Няма да можем.

— Защо?

— Защото изгубих дискетата.

— Какво? Как така я изгуби?

— Няма значение. Вече не е у мен. Не мога да я взема.

Съсредоточи се. Искаше да каже на Джеф да замине някъде за известно време, защото го грози сериозна опасност. Думите му обаче я накараха да замръзне.

— Е, имаш късмет.

— Какво?

— Направих копия. Твърде много файлове съм губил поради чиста небрежност и винаги правя резервни копия. За всеки случай.