Тотален контрол

— Денят, когато се разби самолетът? Сигурна ли си?

— Имам приятел в куриерската ни служба. Той е пренасял документите до ксерокса, за да ги копират, а после ги е отнесъл в „Сайбърком“. Защо? Това важно ли е?

— Все още не съм сигурна — отговори Сидни след малко.

— Искаш ли да знаеш нещо друго?

— Не, Кей, това е предостатъчно материал за размисъл.

Сидни й благодари, затвори и се отправи към такситата.

Кенет Скейлс погледна бележката и присви очи. Информацията, записана на диска, беше шифрована. Трябваше да се намери паролата. Погледна жената, която — вече бяха сигурни — беше получила безценното съобщение. Джейсън не би изпратил дискетата на жена си, без да изпрати паролата. Вероятно тъкмо това бе направил в халето. Бе изпратил паролата. Сидни чакаше на опашката за таксита пред гарата. Лично той би й видял сметката още в колата. Не обичаше да оставя живи свидетели и никога не го правеше. Но заповедите си бяха заповеди. Бяха я държали под око, докато разбраха къде е паролата. Сега имаше инструкции да действа.

Когато таксито спря пред Сидни, тя видя отражението в стъклото. Мъжът я погледна само за миг, но при изопнатите й нерви това беше достатъчно. Обърна се рязко и видя очите му. Сатанински. Като онези от лимузината. Скочи в колата и тя потегли. Скейлс избута няколкото души на опашката преди него, събори служителя, който следеше за реда, и се хвърли в следващата кола.

Сидни се обърна назад. Беше тъмно и валеше, така че не се виждаше ясно, но толкова рано сутринта движението не беше натоварено и бързо приближаващите фарове можеха да означават само едно.

— Сигурно ще ви прозвучи странно — каза тя на шофьора, — но ме следят.

Даде му друг адрес. Шофьорът сви веднага вляво, мина по пряката и се върна на Пето Авеню. Спря пред един небостъргач. Сидни изскочи от колата и в движение извади от чантата си електронната карта. Мушна я в процепа, отвори вратата и я затръшна зад гърба си.

Портиерът, седнал зад гранитната преграда, вдигна сънливо глава. Сидни му показа служебната си карта от „Тайлър, Стоун“. Той кимна и отново се отпусна на стола си. Тя натисна копчето на асансьора — толкова рано работеше само един. Второто такси спря пред сградата, мъжът слезе, изтича до стъклената врата и почука. Сънливият портиер се надигна от стола си и тръгна нататък.

— Мисля, че този човек ме следи — извика му Сидни. — Моля ви, внимавайте.

Портиерът я изгледа и продължи към вратата с ръка върху кобура. Преди да се качи в асансьора, Сидни видя как той се оглежда нагоре-надолу по улицата. Въздъхна облекчено и натисна бутона за двайсет и третия етаж. След малко стигна до офисите на „Тайлър, Стоун“, запали лампата и влезе в първия кабинет. Извади бележника си, видя номера на Рут Чайлдс, седемдесетгодишната съседка и приятелка на родителите й, и го набра. Рут се обади след първото позвъняване. Гласът й звучеше бодро, така че явно не я бе събудила. След като изрази съболезнованията си за загубата й, Рут й каза, че родителите й и малката Ейми са заминали предишната сутрин около десет часа. Знаела, че отиват в Бел Харбър, но само толкова.

— Видях баща ти да взема ловната си пушка, Сидни — каза Рут шеговито.

— Питам се защо ли — отвърна Сидни и щеше да затвори, но следващите думи на Рут я накараха да изтръпне.

— Малко се разтревожих вечерта, преди да заминат, защото наоколо обикаляше една кола. Цяла нощ. Не спя много добре, а при нас е тихо, знаеш. Вчера сутринта още беше тук.

— Видя ли някого в колата? — попита Сидни с тревога.

— Не, вече не виждам като едно време.

— Колата там ли е още?

— О, не. Махна се, когато тръгнаха вашите. И слава богу. Аз все пак държа зад вратата бейзболна бухалка. Ако някой се опита да влезе у дома, ще съжалява горчиво.

Сидни я посъветва да внимава и ако види колата пак, да се обади веднага в полицията, после затвори. Беше сигурна, че няма да я види. Колата отдавна не беше във Вирджиния, а някъде по пътя към Бел Харбър, Мейн. Тя също щеше да замине за там.

Затвори и се обърна, за да излезе, но в този момент чу звънеца на асансьора. Без да разсъждава кой може да идва на работа толкова рано, Сидни извади пистолета, излезе от кабинета и бързо се отдалечи от асансьора. Предимството й беше, че познаваше разположението на стаите.

Забързаните стъпки зад гърба й потвърдиха подозренията й. Хукна с всички сили. Мъжът тръгна по коридора, в който беше тя. Приближаваше. Тя чуваше дишането му. Бягаше по-бързо от времето, когато играеше баскетбол в колежа, но явно не достатъчно. Трябваше да измисли нещо друго. Сви зад първия ъгъл, коленичи и насочи оръжието за стрелба. Мъжът се появи и замръзна на около два метра от нея. Сидни видя кървавия нож в ръката му. Тялото му беше напрегнато, сякаш се готвеше за скок. За да го спре, Сидни изпрати куршум на сантиметри от слепоочието му.

— Следващият ще ти пръсне мозъка. — Изправи се, без да го изпуска от очи, и му направи знак да пусне ножа. Той се подчини. — Натам — каза тя и посочи с пистолета зад гърба му. Той заотстъпва.

Стигнаха до метална врата.

— Отвори я — нареди Сидни.