Тотален контрол

— Съжалявам, че не ти казах, когато ти се обадих предния път… просто не бях в състояние.

— Кажи ми какво се случи, Сидни.

Тя се колебаеше. Сойър долови нерешителността й.

— Сидни, не съм в Бюрото. Няма начин да засека откъде се обаждаш. Освен това съм на твоя страна. Можеш да говориш свободно.

— Добре, мисля, че мога да се доверя само на теб. Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Започни от самото начало.

Сидни му разказа какво се е случило.

— Не видя ли кой стреля?

— Беше с маска. Мисля, че беше същият, който се опита да ме убие по-късно. Поне се надявам да е така, защото не ми се ще да са двама. С такива очи…

— В Ню Йорк ли?

Тя потри чело.

— Да. В Ню Йорк.

— Мъж ли беше?

— Да. Ако се съди по телосложението. Под маската се виждаше вратът му. Не беше бръснат.

— Наблюдателна си.

— Когато си мислиш, че ще умреш, забелязваш и най-малката подробност.

— Знам какво имаш предвид. И аз съм бил в подобна ситуация. Сидни, намерихме записа.

Сидни се озърна в тъмния гараж.

— Значи всички знаят.

— Не се тревожи. Мъжът ти говори нервно, припряно. Избягва да ти отговаря.

— Да, звучеше разстроен. Изглежда, беше изплашен.

— А как ти се стори по телефона в Ню Орлиънс? По-различно ли звучеше?

Сидни присви очи.

— По-различно.

— В какъв смисъл? Опиши ми го възможно най-точно.

— Не беше изнервен. Говореше монотонно. Каза ми, че не бива да казвам нищо, защото полицията ме наблюдава. Каза ми какво да правя и затвори, нищо повече. Всъщност беше по-скоро монолог, а не разговор. Аз мълчах.

Сойър въздъхна.

— Куентин Роу е убеден, че си влизала в кабинета, на Джейсън в „Трайтън“ след изчезването му. Вярно ли е?

Сидни мълчеше.

— Сидни, не давам пет пари дали си била там, или не. Ако си била обаче, искам да те попитам нещо конкретно.

Сидни продължаваше да мълчи.

— Сидни? Слушай, ти ми се обади. Каза, че ми имаш доверие, макар че разбирам защо не искаш да се доверяваш на никого в този момент. Не ти го препоръчвам, но нищо не ти пречи да затвориш телефона и да продължиш нататък сама.

— Бях там — каза тя.

— Добре. Роу спомена някакъв микрофон. От компютъра на Джейсън.

Сидни въздъхна.

— Блъснах се в него, без да искам. Изкриви се и не успях да го изправя.

— Джейсън използваше ли този микрофон? Имаше ли микрофон у дома?

— Не. Предпочиташе да работи с клавиатурата.

— Тогава защо е имал микрофон на служебния си компютър?

Сидни се замисли за момент.

— Не знам. Струва ми се, че беше там отскоро. Няколко месеца, може би малко повече. Забелязах, че ги има и в други офиси на „Трайтън“. Защо?

— Ще ти кажа, Сидни, просто потърпи малко. Сигурна ли си, че разговаря с Джейсън и двата пъти?

— Разбира се. Познавам гласа на мъжа си.

Сойър говореше спокойно, сякаш за да й вдъхне увереност.

— Сидни, не те попитах дали си чула гласа на Джейсън. Питам те дали според теб е бил той.

Сидни замръзна.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя след малко.

— Прослушах записа на първия ви разговор. Права си. Джейсън е изнервен. Диша тежко, страхува се. Разговорът несъмнено е истински. Казваш обаче, че втория път ти се е сторил различен. Говорил е, ти си слушала. Бил е спокоен. В кабинета му е имало микрофон, който той не е използвал. Защо тогава е бил там?

— Аз… по каква друга причина може да е там?

— Сидни, микрофонът служи за записване на звуци… Гласове.

Сидни стисна телефона.

— Да не мислиш, че…

— Мисля, че и двата пъти си чула гласа на мъжа си. Само че втория път е било монтаж. Използвали са записи, направени с микрофона, защото съм сигурен, че е бил сложен за това.

— Не може да бъде! Защо ще го правят?

— Още не знам защо. Струва ми се обаче, че съм прав. Това обяснява защо вторият ти разговор е бил толкова различен. Предполагам, че изреченията са били съвсем кратки и прости. — Сидни не отговори. — Сидни?

— Значи смяташ, че… че Джейсън е мъртъв? — Беше преживяла смъртта на мъжа си веднъж, след това бе повярвала, че е жив. Не би понесла да преживее повторно всичко това.

— Не знам, Сидни. Фактът, че са използвали запис, а не самия Джейсън, ме кара да мисля, че не е бил там. Защо? Не знам. Нека не гадаем, поне засега.

Сидни остави телефона и притисна слепоочията си с длани. Цялата трепереше.

— Сидни? — повика я Сойър разтревожен. — Сидни? Не затваряй, моля те! Сидни!

Линията прекъсна. Той стовари слушалката върху апарата. Изруга.

Мина минута. Сойър крачеше напред-назад ядосан. Телефонът иззвъня пак и го стресна.

— Ало?

— Да не говорим повече за това дали Джейсън е жив, съгласен ли си? — Този път в гласа й нямаше емоции.

— Добре — отвърна Сойър тихо.

— Лий, защо някой в „Трайтън“ би записал гласа на Джейсън, за да имитира този разговор с мен?