Тотален контрол

— Просто ти препоръчвам горещо да бъдеш много внимателен и да не казваш на никого. На останалите членове на борда, включително на Уолтър Бърнс, на жена си, на секретарката си, на сътрудниците си… на абсолютно никого.

— Да не би да твърдиш, че по някакъв начин съм изложен на опасност? Трудно бих повярвал подобно нещо.

— Сигурен съм, че и Артър Либерман е разсъждавал така — каза Сойър мрачно.

Чарлс Тийдман грабна един молив от бюрото си и го счупи на две.

— Ще послушам съвета ти.

Затвори телефона. Беше уплашен.

Сойър се отпусна на стола и мозъкът му заработи на пълни обороти. Закопня за цигара. Вероятно някой беше плащал на Стивън Пейдж. Защо? За да хване натясно Либерман. Въпросът, който не му даваше покой, беше: Кой? И най-важният от всички въпроси: Кой беше убил Стивън Пейдж? Защото беше убеден, че Стивън Пейдж е бил убит. Вдигна телефона.

— Рей? Аз съм, Лий. Искам пак да поговориш с лекаря на Либерман.

53.

Бил Патерсън погледна часовника на таблото и протегна едрото си тяло. Вече два часа караше в южна посока. Жена му спеше на седалката до него. Пътуването до супермаркета се бе оказало доста по-дълго от очакваното. Сидни бе сгрешила. Не бяха спирали по пътя към Бел Харбър и бяха стигнали до вилата на брега буквално минути, преди да започне бурята. Струпаха багажа си в едната от спалните и тръгнаха да си купят нещо за ядене, преди времето да се е влошило още повече. Оказа се, че супермаркетът в Бел Харбър е затворен, и се наложи да продължат на север към Порт Виста. На връщане пътят бе станал непроходим и трябваше да прекарат една неприятна нощ в мотел.

Ейми също спеше на задната седалка. Патерсън се вгледа в гъстия снеговалеж и направи гримаса. Все още не беше чул последните новини, които обявяваха дъщеря му за укриваща се престъпница. Той и без това си имаше достатъчно тревоги. Гризеше нервно ноктите си, киселините в стомаха не му даваха покой. Искаше да защити Сидни както в детството й. Тогава враговете й бяха призраците и чудовищата. Сегашните бяха много по-страшни. Добре, че поне Ейми беше с него. Господ да е на помощ всекиму, който се осмелеше да й стори нещо._ Господ да те пази и теб, Сидни!_

Рей Джаксън застана мълчаливо до вратата на тесния кабинет. Сойър седеше зад бюрото си и четеше някакви документи. Пред него имаше кафеварка с топло кафе и начената закуска. Джаксън не помнеше някога Сойър да се е провалял в работата си. Сега обаче го притискаха от много страни — шефовете във ФБР, журналистите, Белия дом, Конгреса. Джаксън се намръщи. След като си мислят, че е толкова лесно, защо не открият престъпника сами?

— Здрасти, Лий.

Сойър се сепна.

— Здрасти, Рей. Направих кафе. Налей си, ако искаш.

Джаксън напълни една чаша и седна.

— Говори се, че са започнали да те притискат отгоре.

— Нормално.

— Ще ми кажеш ли какво е положението?

Сойър сви рамене.

— Няма нищо за казване. Всички искат да разберат кой е свалил самолета. Аз също. Освен това искам да разбера и много други неща. Кой надупчи Джо Райкър, кой пречука Стив и Ед Пейдж? Кой видя сметката на ония тримата в лимузината? Къде е Джейсън Арчър?

— А Сидни Арчър?

— Да, и Сидни Арчър. Няма да науча нищо, ако седна да слушам всички, които само знаят да питат, но не и да отговарят. Между другото, ти носиш ли ми отговори?

Джаксън стана и затвори вратата.

— Според лекаря Артър Либерман не е бил заразен със СПИН.

Сойър избухна.

— Невъзможно! Това копеле лъже най-безсрамно!

— Не мисля, Лий.

— Защо?

— Защото видях медицинския му картон. — Сойър го погледна изумено. Джаксън продължи: — Когато отидох при него, мислех, че ще се наложи да гадая по физиономията му, защото без призовка няма да ми покаже никакви документи. Само че ми ги показа, Лий. Прецени, че няма нищо лошо, ако докаже, че пациентът му не е бил болен от СПИН. Либерман е бил маниак на тема здраве. Ежегодно си е правил профилактични прегледи, редовно се е изследвал за СПИН. Лекарят ми показа резултатите от деветдесета година досега. Отрицателни са, Лий. Видях ги с очите си.

Сидни се отпусна за миг върху леглото на родителите си и затвори зачервените си очи. Най-сетне реши какво да прави. Извади визитна картичка от чантата си и се загледа в нея. Изпитваше силна нужда да поговори с някого. Предпочиташе да е с него поради няколко причини. Слезе долу при ландроувъра и набра номера.

Сойър чу телефона, когато влизаше в апартамента си. Грабна слушалката, докато събличаше палтото си.

— Ало?

Сидни мълчеше нерешително, готова да затвори. Най-сетне проговори и когато чу гласа й, Сойър изпусна палтото си на пода.

— Сидни?

— Да — отвърна тя тихо.

— Къде си? — Бе задал въпроса машинално и веднага съжали.

— Извинявай, Лий, но няма да ти изнасям урок по география.

— Добре, добре — каза той бързо и седна на кушетката. — Не искам да знам къде си. В безопасност ли си?

Тя едва не се разсмя.

— До известна степен. Въоръжена съм, ако това има някакво значение. — Замълча за момент и добави: — Гледах новините по телевизията.

— Знам, че не си ги убила ти, Сидни.

— А защо тогава…

— Вярвай ми, моля те.

Сидни въздъхна при спомена за кошмарната нощ.