Тотален контрол

Пленникът се подчини. Беше висок, широкоплещест. Тя го претърси и намери пистолет в кобур под мишницата. Мушна го в джоба си и блъсна мъжа да върви. Голямата стая отпред беше добре осветена. Сидни не чу никакъв шум, но знаеше, че тази тишина няма да продължи дълго. Скоро щяха да се досетят какво е намислила. Изтласка мъжа по друг тъмен коридор. Накара го да спре пред една врата и му нареди:

— Отвори и влез.

Той се подчини. Сидни опипа стената, намери електрическия ключ и запали лампата, после затвори и се втренчи в мъжа пред себе си.

Ричард Лукас също се втренчи в нея.

— Не изглеждаш изненадана — отбеляза той с равен и спокоен глас.

— Да приемем, че вече нищо не ме изненадва — отвърна Сидни. — Седни. — Посочи му с цевта един стол. — Къде са останалите?

Лукас сви рамене.

— Тук, там, навсякъде. Има много, Сидни.

— Къде е дъщеря ми? Къде е майка ми? — Лукас мълчеше. Сидни улови пистолета с две ръце и го насочи към гърдите му. — Не се шегувам, Лукас. Къде са?

— Веднъж, когато бях в ЦРУ, ме хванаха хора на КГБ и ме изтезаваха цели два месеца, докато успея да избягам. Не им казах нищо. Няма да кажа нищо и на теб — изрече той спокойно. — А ако мислиш, че ще можеш да ме размениш срещу дъщеря си, забрави го. Можеш да стреляш, щом искаш.

Показалецът й се присви около спусъка. Вторачи се в очите на Лукас, но след малко тихо изруга и свали пистолета. Лукас се усмихна.

Умът на Сидни заработи бързо. Добре, копеле мръсно!

— Какъв цвят беше шапката на Ейми, Рич? Нали е при вас, би трябвало да знаеш.

Лукас престана да се усмихва. Замисли се за секунда и отговори.

— Бежова, мисля.

— Браво. Неутрален цвят, лесно може да се сбърка. — Замълча и почувства облекчение. — Само че Ейми не беше с шапка.

Лукас скочи от стола към нея, но тя се оказа част от секундата по-бърза от него и стовари пистолета върху главата му. Лукас се свлече на пода.

— Ти си истински гад! — надвеси се над него тя.

Излезе от стаята и тръгна по коридора. Отзад, откъдето беше влязла, чу стъпки. Смени посоката и тръгна към осветената стая, покрай която беше минала преди малко. Прекръсти се и се запромъква през нея, приклекнала зад голямо канапе с дървена облегалка. Огледа се и видя големи френски прозорци, зад които се простираше брегът на океана. Стаята беше огромна, с висок таван. На едната стена имаше вътрешен балкон, а на другата библиотека с томове в красиви подвързии.

Нахълта група въоръжени мъже, облечени в черни униформи, и Сидни се сви зад канапето. Един от тях заговори по радиостанция. Явно знаеха, че е в сградата. Беше само въпрос на време да я открият. Пропълзя до вратата и успя да се измъкне, без да я забележат. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й. Хукна към стаята, в която бе оставила Лукас — реши да го използва като пропуск за излизане. Може би онези нямаше да се поколебаят да го убият, за да се доберат до нея, но в момента просто не съществуваше друга възможност.

Разбра, че не може да осъществи плана си, защото се оказа, че Лукас не е там. Беше го ударила здраво и за миг се зачуди как така бързо се е свестил. Може би все пак онова с КГБ беше истина. Излезе и хукна по коридора към задната врата. Лукас несъмнено щеше да ги насочи по петите й. Може би й оставаха само секунди, за да се измъкне. Беше само на няколко крачки от изхода, когато чу гласа на дъщеря си:

— Мамо! Мамо!

Обърна се рязко. Ейми продължаваше да пищи някъде в края на коридора.

— О, боже!

Сидни се втурна по посока на писъците.

— Ейми! Ейми!

Вратата на голямата стая, откъдето излезе преди малко, беше затворена. Отвори я рязко и нахълта. Обезумяла, затърси с очи дъщеря си.

Нейтън Гембъл се вторачи в нея, а зад гърба му изникна Ричард Лукас. Не се усмихваше. На челото имаше голяма подутина. Хората на Гембъл мигом я обезоръжиха. Взеха дискетата от чантата й и я връчиха на Гембъл.

Той вдигна към гърдите си един касетофон и пусна записа:

— Мамо! Мамо!

— Веднага щом разбрах, че мъжът ти се интересува от мен, се погрижих да сложа бръмбари в къщата ти — обясни Гембъл. — Така човек научава един куп много ценни неща.

— Кучи син — просъска Сидни и се втренчи в него. — Знаех си, че е номер.

— Трябваше да се вслушаш в инстинкта си, Сидни. Аз винаги го правя.

Гембъл изключи касетофона и отиде до едно бюро, опряно в стената. Едва сега Сидни забеляза, че отгоре има портативен компютър. Гембъл извади дискетата и я мушна в устройството, после извади от джоба си лист и се обърна към Сидни.

— Интересен подход към паролата е проявил Джейсън. Всичко наопаки. Интелигентна си, но се обзалагам, че не си се сетила. Прав ли съм? — Гембъл се усмихна. — Винаги съм си давал сметка, че той е голям ум.

Шефът на „Трайтън Глоубъл“ набра цифрите с един пръст и се вгледа в екрана. Запали пура. Удовлетворен от това, което видя, седна на близкия стол, скръсти ръце на гърдите си и изтърси пепелта от пурата на пода.

Сидни не го изпускаше от очи.

— Характерна черта на семейството ни, Гембъл. Знам за какво говориш.

— Мисля, че не знаеш — отвърна той спокойно.