Тотален контрол

— Мисля, че е време да покажем на този задник какво значи уважение към по-висшестоящите.

Ричард Лукас извади пистолет.

Гембъл поклати глава.

— Не, не. Само го пообработи малко. — Каза го със злоба, но тя бързо се стопи, а пурата падна от устата му, когато шефът на сигурността на „Трайтън“ обърна пистолета срещу шефа си.

— По дяволите! Какво е това! Копеле! Предател!

— Млъкни — изкрещя Лукас в отговор. — Затваряй си устата, или ще ти пръсна черепа още сега. Не се шегувам. — Вторачи се в Гембъл и той бързо затвори уста.

— Защо, Куентин? Защо… — отекнаха последните му думи.

Роу се обърна и срещна погледа на Сидни. Въздъхна.

— Когато купи фирмата ми, Гембъл получи юридически права да контролира всичко, идеите ми, намеренията ми. С една дума, притежаваше ме. — Погледна за миг Гембъл с неприкрито отвращение, после пак се обърна към Сидни. Сякаш прочете мислите й: — Странна комбинация, знам.

Седна на бюрото пред компютъра и се вгледа в екрана, без да престава да говори. Близостта до техниката сякаш му вдъхна някакво спокойствие.

— След това обаче Гембъл загуби всичко. Моята фирма щеше да пропадне. Помолих го да развалим сделката, но той заяви, че ще ме съди с години, ако трябва. Нямаше какво да правя. След това Стивън се запозна с Либерман и заговорът бе в ход.

— Ти си убил Пейдж. Защо?

Роу не отговори.

— Опита ли се изобщо да разбереш от кого се е заразил със СПИН?

Роу продължаваше да мълчи, вперил поглед в екрана на компютъра.

— Куентин?

— От мен. Аз го заразих! — Роу стана рязко, олюля се и пак се стовари върху стола. Продължи с болка в гласа: — Когато Стивън ми каза, че е серопозитивен, просто не можех да повярвам. Аз никога не съм му изневерявал, той се кълнеше в същото. Помислихме, че може да е от Либерман. Добрахме се до медицинския му картон, но се оказа, че е здрав. Тогава отидох на преглед. — Устните му затрепериха. — Казаха ми, че съм серопозитивен. Единствената възможна причина беше едно преливане на кръв след автомобилната катастрофа, която преживях. Проверих в болницата и се оказа, че по същото време са заразени още няколко пациенти. Казах на Стивън всичко. Той не ми беше безразличен. Никога през живота си не съм се чувствал толкова виновен. Помислих, че може би ще ме разбере. — Роу въздъхна. — Само че не разбра.

— И е заплашил да те компрометира? — обади се Сидни.

— Беше стигнал твърде далеч. Работеше много. Не беше в състояние да мисли както… — Роу поклати отчаяно глава. — Една вечер дойде в апартамента ми. Беше много пиян. Каза ми какво смята да прави. Щеше да издаде всичко за Либерман и шантажа. Всички щяхме да влезем в затвора. Аз му казах, че трябва да постъпи така, както смята за редно. — Гласът му затрепери. — Често аз лично му биех инжекциите с инсулин. Дори държах резервна доза у дома, защото беше разсеян и много забравяше. — Роу погледна сълзите, които капеха в дланите му. — Стивън заспа на канапето седнал. Аз му бих превишена доза инсулин, събудих го и го качих на такси да се прибере у дома. Там е умрял. Нашата връзка беше тайна. Полицията не дойде при мен, за да ме разпита. — Погледна Сидни. — Ти ме разбираш, нали? Трябваше да постъпя така. Мечтите ми, плановете ми за бъдещето… — Каза го почти умолително. Сидни мълчеше. Най-накрая Роу стана и избърса очи. — „Сайбърком“ беше последното, което исках да постигна. Всичко обаче си има цена. Тайните между мен и Гембъл ни обвързаха за цял живот. — Роу направи гримаса, после погледна към Гембъл и се усмихна. — За щастие, ще го надживея.

— Долен лъжец! — Гембъл се опита да се хвърли върху него, но Лукас го задържа.

— Само че Джейсън е научил всичко, докато се е занимавал с архивите в склада, нали? — обади се Сидни.

— Ти, идиот такъв! — избухна Роу и изля омразата си към Гембъл: — Никога не си се интересувал от техниката и това ти изяде главата! Така и не разбра, че писмата ти до Либерман по електронната поща остават записани в архива, дори и да ги изтриеш от твърдия диск! И тази идиотска педантичност винаги когато става дума за пари! Кретен! Защо трябваше да записваш приходите от операциите с Либерман? Всичко това беше в склада! — Роу се обърна към Сидни и добави: — Не исках това да се случи, повярвай ми, моля те.

— Куентин, ако помогнеш на полицията…

Роу избухна в смях и попари надеждите й. Отиде до компютъра и извади дискетата.

— Сега аз съм шеф на „Трайтън Глоубъл“. Току-що придобих единствения актив, който би осигурил по-добър живот за всички нас. Нямам намерение да осъществя мечтата си в затворническа килия.

— Куентин… — Сидни замръзна, защото той се обърна към Кенет Скейлс.

— Направи го бързо. Не искам да се мъчи. Говоря сериозно. — Кимна към Гембъл. — Труповете да се изхвърлят в океана, колкото е възможно по-навътре. След шест месеца никой няма да те помни. — Каза го на бившия си шеф и очите му заблестяха.

Отведоха Гембъл, който не преставаше да ругае и да се дърпа.

— Куентин! — изпищя Сидни, когато Скейлс се приближи. Куентин Роу не реагира.

— Куентин, моля те! — Най-накрая той се обърна.

— Сидни, съжалявам. Наистина съжалявам.