Тотален контрол

Джаксън плати за храбростта си с една огнестрелна рана в ръката и втора в крака. Едва след това Сойър успя да укроти стрелеца с няколко куршума от пистолета си. Улови Сидни за ръката и я издърпа в един ъгъл, зад тежка маса. После се върна за Джаксън, който се бе свил до стената и дишаше тежко. Един куршум се заби в стената на сантиметри от главата му, втори го улучи в гърдите. Сойър изпусна пистолета си, падна назад и се разкашля. Изплю кръв. Предпазната жилетка отново бе спасила живота му, но при удара се бяха счупили няколко ребра. Опита се да стане и разбра, че е почти безпомощен.

Изведнъж откъм обърнатата маса, зад която беше Сидни, проехтяха изстрели. Този, който беше улучил Сойър, изрева от болка. Сойър се обърна към масата и очите му се разшириха от изненада, когато видя Сидни Арчър да мушка все още димящия пистолет в колана си. После излезе от скривалището си и заедно със Сойър довлякоха Джаксън зад масата.

— По дяволите, Рей, не трябваше да го правиш.

— За да не ми дадеш и минута покой от гроба си до края на живота ми ли? Не, Лий, нямаше начин.

Сойър разкъса ризата му и стегна крака над раната. Лицето на Джаксън се изкриви от болка. След това го накара да вдигне ранената си ръка, отпра ръкава и я превърза.

— Куршумът е излязъл, Рей. Ще се оправиш.

— Знам, усетих го. — По челото му се стичаше пот. — И ти си ранен, нали?

— Удари ме в жилетката, няма страшно.

Отпусна се на пода и от срязаната му ръка отново бликна кръв.

— Лий, боже мой! — възкликна Сидни и се вторачи в аленото петно. — Ръката ти!

Свали шала си и го стегна малко над раната.

Сойър я погледна и каза:

— Благодаря. И не само за шала.

Сидни седна до него.

— Слава богу, че се обади. Иначе нямаше да подредим докрай мозайката. Забавлявах Гембъл с брилянтните си заключения, за да спечеля малко време, но бях почти сигурна, че няма да е достатъчно.

Той се отпусна до нея.

— За около две минути изгубихме сигнала от клетъчния телефон. Добре, че го хванахме пак. — Надигна се рязко и болката в ребрата го сряза. Погледна насиненото лице на Сидни. — За бога, ти добре ли си? Дори не се сетих да те попитам!

Тя разтри подутата си челюст.

— Не е нещо, което не може да се оправи с времето и малко грим. — Докосна подутата му буза и попита: — А ти как си?

Сойър изведнъж се стресна.

— Сидни, ами майка ти? Ейми?

Обясни му, че е било запис.

— Копелета — изсумтя Сойър.

Тя го погледна замислено.

— Не знам какво щеше да стане, ако не се бях обадила на повикването по пейджъра.

— Важното е, че го направи. Радвам се, че визитката ти беше у мен. — Усмихна се. — Може би в края на краищата тези технологични боклуци имат някакъв смисъл.

В другия ъгъл на стаята Куентин Роу се криеше зад едно бюро. Беше затворил очи и бе запушил ушите си с длани, за да не чува трясъците, които отекваха навсякъде наоколо. До последния момент не забеляза мъжа, който се приближи зад него и го улови за опашката на тила, вдигна главата му нагоре и после рязко я завъртя настрани. Миг преди да се чуе смъртоносното пукване, видя злокобната физиономия на Нейтън Гембъл. Шефът на „Трайтън“ прескочи безжизненото му тяло. Бе осъществил последната си мечта. Взе компютъра от бюрото и с все сила го стовари върху главата на Роу.

След миг се обърна, за да се измъкне навън. Куршумите го улучиха в гърдите. Погледна убиеца си в очите и по лицето му се изписа изумление, после гняв. Успя да го улови за ръкава, но веднага се свлече на пода.

Убиецът взе дискетата, паднала до трупа на Куентин Роу, и излезе от стаята.

Куентин Роу и Нейтън Гембъл лежаха съвсем близо един до друг — бяха по-близо откогато и да било приживе.

Сойър надигна глава над прикритието си и огледа стаята. Останалите живи наемници бяха захвърлили оръжията си и излизаха с вдигнати ръце. Командосите изскочиха и след секунди ги проснаха на пода по очи, с белезници на китките. Сойър съгледа труповете на Роу и Гембъл. След това чу стъпки — някой тичаше по терасата пред френските прозорци. Обърна се към Сидни и извика:

— Погрижи се за Рей. Представлението още не е приключило.

Втурна се навън.

58.

Когато Сойър хукна по брега, вятърът, снегът и пръските морска вода го заблъскаха от всички страни. Лицето му беше окървавено и отекло. Ръката и гърдите го боляха, дишаше на пресекулки. Спря за малко, колкото да махне тежката защитна жилетка, притисна с ръка счупените си ребра и продължи. Пясъкът затрудняваше движенията му. На два пъти се спъна и падна. Успокояваше го фактът, че този, когото искаше да настигне, имаше същия проблем. Носеше електрическо фенерче, но не искаше да го използва, поне засега. Няколко пъти стъпи в ледената вода, защото тичаше досами вълните. Гледаше надолу и следваше стъпките по пясъка.