Тотален контрол

Удари го по челюстта с дръжката на пистолета. Вратата на малката стая, в която бяха, се отвори леко. Джейсън се съвзе от удара, видя кой влиза в стаята и изръмжа. Изведнъж се хвърли напред заедно със стола. Стигна до краката на новодошлия, но Скейлс и помощникът му успяха да го уловят и да го проснат на пода.

— Мамка ти! Ще те убия! — изкрещя Джейсън на посетителя.

Онзи влезе, затвори вратата зад гърба си и се усмихна. Поставиха Джейсън отново на стола и залепиха устата му с дебела лепенка.

— Отново ли сънуваш кошмари, Джейсън?

Бил Патерсън заведе двамата агенти в кабинета и се върна в кухнята при Пол Брофи и жена си. Погледна към телефона и се учуди — слушалката беше поставена на мястото си. Брофи проследи погледа му и каза:

— Аз го затворих.

— Благодаря.

— Няма защо. — Брофи отпи кафе и доволен от себе си, опипа диктофона във вътрешния си джоб. — ФБР… — промърмори след малко. — Какво ли искат?

Патерсън сви рамене.

— Не знам. Сидни също не знае. — Личеше, че се тревожи за дъщеря си. Бръчките на челото му бяха станали още по-дълбоки. — Изглежда, днес никой няма намерение да се съобразява с нормите за приличие.

Седна на масата и взе вестника, за да го прегледа. Понечи да каже още нещо, но в този момент видя заглавието.

30.

Когато Сидни влезе в стаята, Сойър и Джаксън станаха на крака. Сойър се сепна, когато я видя. Направи усилие да прибере стомаха си, ръката му несъзнателно се опита да приглади един упорит кичур. Когато отново я свали, имаше чувството, че не е част от тялото му. Двамата се представиха и се легитимираха. Сойър забеляза, че Сидни го погледна някак особено, преди да седне срещу тях.

Веднага прецени, че си я бива — красавица с ум и душа. Но имаше и още нещо. Би могъл да се закълне, че я е виждал някъде. Очите му се плъзнаха по тялото й. Черната рокля беше елегантна и съвсем подходяща за случая. Но подчертаваше някои предизвикателни извивки, а краката й, в черни чорапи, бяха не по-малко привлекателни. Лицето й беше прекрасно в отчаянието си.

— Мисис Арчър, не сме ли се виждали някога?

Изненадата й беше неподправена.

— Не мисля, мистър Сойър.

Той я погледна още веднъж, сви рамене и заговори бързо:

— Мисис Арчър, както вече обясних на баща ви, ужасно съжаляваме, че ви безпокоим в такъв момент, но трябваше да разговаряме с вас колкото е възможно по-скоро.

— Може ли да попитам за какво става дума? — Сидни бе включила на автопилот. Очите й зашариха неспокойно наоколо, най-накрая се спряха на Сойър. Заприлича й на стена, но пък изглеждаше искрен. При нормални обстоятелства би се доверила на този човек изцяло. Само че обстоятелствата далеч не бяха нормални.

Зелените й очи блестяха и Сойър трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи над задачата си. Беше като хипнотизиран. Опита се да разгадае дълбините им и установи, че плува в непознати води.

— Става дума за съпруга ви, мисис Арчър — отговори той почти веднага.

— Можем да си говорим на ти. Какво за съпруга ми? Нещо във връзка с катастрофата ли?

Сойър забави темпото. Изучаваше я, но без да личи. Всяка дума, всеки жест, всяка пауза бяха от значение. Това, което правеше в момента, често беше уморително и нерядко се оказваше напразно, но понякога даваше удивително добри резултати.

— Не е било катастрофа, Сидни — каза той накрая.

Светлината в очите й трепна, както осветените прозорци на къщите по време на буря. Устните й бяха леко отворени, но тя мълчеше.

— Самолетът е свален умишлено. Всички на борда, до последния човек, са били убити преднамерено.

Сойър замълча и се вгледа в лицето й. Сидни сякаш изключи и остана в това състояние близо минута. На лицето й беше изписан истински, неподправен ужас. Очите й изгубиха трескавия си блясък.

— Сидни? — обади се Сойър след малко. — Сидни?

Тя се стресна, върна се към реалността, но веднага пак се понесе някъде далеч. После изведнъж се наведе напред, улови глезените си и тялото й се разтърси неудържимо. Започна да стене. Сойър бързо отиде при нея и я улови за раменете.

— Донеси нещо… чай, вода, каквото и да е — нареди на Джаксън. — Рей, бързо!

Джаксън излезе.

Майката на Сидни напълни чаша вода и му я подаде. Бил Патерсън вдигна вестника и му показа заглавието.

— Затова е всичко, нали?

Най-горе с големи букви бе написано:

САМОЛЕТЪТ НА „УЕСТЪРН ЕЪРЛАЙНЗ“ СВАЛЕН УМИШЛЕНО. ВЛАСТИТЕ ПРЕДЛАГАТ НАГРАДА ОТ ДВА МИЛИОНА

— Джейсън и всички останали са били жертва на терористи, нали? — попита Бил Патерсън. Чу се тихото хлипане на жена му, която седеше на стола, закрила лице с ръце.

— Не сега, мистър Патерсън. — Тонът на Джаксън не търпеше възражение. Той излезе с чашата.

Пол Брофи междувременно бе излязъл навън, уж за да запали цигара, въпреки студа. Ако някой беше погледнал през прозореца, щеше да види, че говори по малкия си клетъчен телефон.

Сойър се принуди едва ли не да излее водата в гърлото на Сидни и най-накрая тя се съвзе и се надигна. Погледна го с благодарност.

— Сидни, повярвай ми, ако не беше толкова важно, щяхме да те оставим на спокойствие.