Тотален контрол

Без нощния посетител да знае, преди да замине, Бил Патерсън бе направил нещо, макар и да не си даваше сметка за значението му. Когато се канеше да извади колата от алеята, пред къщата на дъщеря му спря познатия пощенски пикап. Бил Патерсън реши да спести на дъщеря си усилията, взе един найлонов плик и прибра пристигналата поща в него. Тръгна към къщата, но си спомни, че е заключил и че ключовете са в чантата на жена му. Вратата на гаража обаче не беше заключена. Патерсън влезе, отвори джипа и сложи плика с писмата на предната седалка. Заключи джипа, заключи гаража и се върна при своята кола.

В найлоновия плик остана тънък пакет, специално направен за безопасно транспортиране на чупливи предмети. Ако Сидни Арчър бе видяла написания на ръка адрес, щеше да познае почерка веднага.

Джейсън Арчър беше изпратил компютърната дискета на собствения си адрес.

35.

Лий Сойър седеше в затъмнената стая срещу хотел „Лафит“ и наблюдаваше старата сграда. ФБР се бе настанило в пустееща тухлена къща, чийто собственик възнамеряваше да я ремонтира след около година. Отпи глътка топло кафе и погледна часовника си. Шест и половина сутринта. По стъклата барабаняха капчици студен дъжд.

Пред прозореца беше сложен триножник с фотоапарат. Телеобективът беше дълъг близо петдесет сантиметра. Засега бяха снимали само входа на хотела, колкото да преценят фокуса и осветлението. Сойър отиде до масичката и разгледа снимките, оставени върху нея. Бяха я снимали на излизане от летището и макар да не знаеше, че я снимат, беше излязла, сякаш е позирала специално. Беше хубава. Сойър прокара пръст по носа, надолу към пълните устни. Сепна се и се огледа смутено. За щастие, никой от останалите не бе забелязал. В празната стая с тухлени стени и дървен таван беше сложена дълга маса. На нея имаше два компютъра и магнетофон, пред които седяха местни агенти. Един от тях улови погледа на Сойър.

— Всички са по местата си — каза той. — Тя все още спи.

Сойър кимна и отново се върна до прозореца. Вече бяха установили, че в малкия хотел са заети още пет стаи. Всички посетители бяха на двойки, нито един от мъжете не беше Джейсън Арчър.

Следващите няколко часа минаха бавно. Беше свикнал с дългото чакане, от което получаваше само киселини в стомаха и болки в гърба, така че скуката не го безпокоеше.

— Излиза от стаята си — докладва агентът.

Сойър стана и пак погледна часовника си.

— Единайсет. Може би излиза, за да хапне нещо.

— Как да организираме следенето?

— Както се уговорихме. Два екипа. Жената от съседната стая и още една двойка. Да се сменят. Кажете им да внимават. Арчър ще бъде нащрек. Поддържайте радиовръзка непрекъснато. Не забравяйте, че в хотела тя няма багаж, така че трябва да сте готови с всички видове транспорт, включително и самолет, ако внезапно реши да се върне.

— Ясно.

Сойър погледна отново през прозореца и изчака да предадат инструкциите му. Нещо го безпокоеше, но не можеше да разбере точно какво. Защо Ню Орлиънс? Защо би поела този риск в деня, в който я бяха разпитвали от ФБР? Престана да мисли за това, защото Сидни Арчър се появи на стъпалата на хотела. Огледа се. Очите й бяха изпълнени с едва прикрит страх. Този поглед му се стори познат и той изведнъж си спомни къде я беше виждал — край останките от самолета. Изтича до телефона и грабна слушалката.

Сидни беше облякла бялото си палто — бе станало студено. Бе успяла да хвърли поглед на хотелския регистър, без служителят да забележи. След нея беше дошла само една двойка от Еймс, Айова и се бе настанила в стаята до нейната. Около полунощ или малко по-късно. Не й се стори естествено хора от Средния запад да се настанят в хотел по време, когато би трябвало да са дълбоко заспали. Фактът, че не бе чула пристигането им, още повече изостри съмненията й. Уморените пътници, пристигащи през нощта, рядко се съобразяваха със спящите. Налагаше се да приеме, че това са хора на ФБР и че целият район е под наблюдение. Въпреки предпазните мерки бяха успели да я открият. Нищо изненадващо, каза си тя, докато крачеше по пустите улици. Агентите на ФБР си изкарваха хляба по този начин. Тя не. Ами ако Бюрото се намеси? Още в момента, когато разбра, че мъжът й е жив, беше решила, че шансовете му да остане жив ще се увеличат значително, ако се предаде на властите.

Сойър закрачи из стаята с ръце в джобовете. Беше пил твърде много кафе, стомахът му създаваше проблеми. Телефонът иззвъня. Един от агентите вдигна слушалката, каза, че се обажда Рей Джаксън, и я подаде на Сойър.

— Е, как е Ню Орлиънс? — Гласът на Рей Джаксън звучеше свежо.

Сойър огледа стаята.

— Поне мястото, където съм, има сериозна нужда от метла и боя.

Джаксън се засмя.

— Тук вече се разказват легенди за теб. Още се чудя как успя да я проследиш до летището.

— Нищо особено. Извадих страхотен късмет, това е. Имаш ли какво да ми кажеш?

— Имам. Ще познаеш ли?