Тотален контрол

Таксито потегли, черната кола го последва след малко. Сойър обясняваше ситуацията на местните агенти, без да отделя очи от мръсния кадилак. Сидни гледаше приближаващите светлини на града през прозореца.

Бърбън Стрийт беше тясна, с натруфени постройки и се намираше в „стария“ — по американските разбирания — Френски квартал. По това време на годината шейсет и шестте пресечки на квартала бяха тихи, макар че по тротоарите се усещаше миризма на бира и се виждаха залитащи минувачи, понесли големи чаши с пенливата течност. Сидни слезе пред хотел „Лафит“ и бързо се огледа. По улицата не се виждаха коли. Изкачи се по стъпалата и отвори входната врата.

Вътре я обгърна уютната миризма на старинни вещи. Вляво видя голяма, стилно обзаведена трапезария. Служителят на рецепцията вдигна вежди в недоумение, когато разбра, че няма багаж, но се усмихна с разбиране, след като му обясни, че багажът й ще пристигне по-късно. Посочи й асансьора, с който да се качи на третия етаж, но тя предпочете стълбите. В стаята й имаше голямо легло, три стени, покрити с рафтове за книги, и викторианско кресло.

Черната кола спря на половин пресечка от хотела. От нея слезе мъж по яке и джинси и влезе в сградата. След пет минути се върна при колата.

— Какво става там? — попита Сойър нетърпеливо.

Мъжът разкопча якето си и се показа мушнатият в колана пистолет.

— Казала е, че ще остане два дни. Стаята й е на третия етаж, срещу стълбата. Багажът й щял да пристигне по-късно.

Шофьорът се обърна към Сойър.

— Мислиш, че ще се срещне с Джейсън Арчър?

— Слушай, драги… ще бъда адски изненадан, ако се окаже, че е дошла на почивка.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще наблюдаваме мястото дискретно, от всички страни. Проверете дали в стаята до нейната можем да сложим подслушвателна апаратура. Закачете се за телефона й. Изпратете мъж и жена, за да не будят подозрения. Сидни Арчър не бива да се подценява. — В гласа на Сойър се прокрадна възхищение. — Да се махаме оттук. Не искам да дам на Джейсън Арчър основание да не се появи.

Колата бавно се отдалечи.

Сидни Арчър седеше на стола край леглото, гледаше през прозореца и очакваше мъжа си. От време на време ставаше и започваше да крачи нервно. Беше почти убедена, че се е отървала от агентите на ФБР в метрото, но не можеше да е абсолютно сигурна. Ако все пак бяха успели да я проследят? След телефонния разговор, който я бе хвърлил в ужас за втори път, имаше чувството, че от всички посоки я притискат невидими стени.

Инструкциите на Джейсън обаче бяха съвсем ясни и тя щеше да ги спази точно. Все още вярваше, че мъжът й не е направил нищо нередно, както я бе уверил и самият той. Нуждаеше се от помощта й — затова беше в тая хотелска стая в най-известния град на Луизиана. Все още вярваше на мъжа си и въпреки множеството събития, които я бяха разтърсили, само смъртта би й попречила да му помогне. Смъртта? Джейсън бе успял да е измъкне от заплетените й пипала. Тонът му обаче я караше да се съмнява в безопасността му понастоящем. Не бе й казал кой знае колко подробности — не било за телефон. Щял да й обясни лично. Тя искаше да го види, да го докосне, да се увери, че не е призрак.

Отново седна на стола и се загледа през отворения прозорец. Свежият вятър прогонваше влагата. Сидни не чу, когато младата двойка се настани в съседната стая. Някъде към един сутринта, когато всеки звук от стаята й се регистрираше и към телефона й бе свързано подслушвателно устройство, тя най-накрая заспа на стола. Джейсън Арчър все още го нямаше.

Къщата беше тъмна. Пълната луна осветяваше тънката покривка току-що навалял сняг. Мъжът излезе от близката горичка и приближи към къщата отзад. След няколко минути старата ключалка поддаде. Човекът свали мокрите от снега ботуши и ги остави пред вратата. Лъч на фенерче проряза тъмнината. Родителите на Сидни се бяха върнали у дома си заедно с Ейми малко след като Сидни бе заминала.

Мъжът влезе направо в кабинета на Джейсън. Прозорецът гледаше към задния двор, а не към улицата, така че си позволи да запали настолната лампа. В продължение на няколко минути претърси бюрото и извади всички дискети. След това включи компютъра и прегледа файловете на твърдия диск, а после и на дискетите. Извади от джоба си друга дискета и я мушна в устройството. След минута всичко беше готово — „надушващата“ програма, която сега бе инсталирана на компютъра, щеше да улови всичко, което пристига по мрежата. След още пет минути къщата отново беше празна. Следите от горичката до задната врата бяха заличени.