Тотален контрол

— Харди спомена, че си имал своя собствена фирма и че акциите й са се продавали добре. Какво наложи, ако не възразяваш, че питам, да се закачиш за Гембъл?

— Парите. — Роу посочи с жест наоколо. — Всичко това струва милиарди долари. Моята фирма се представяше добре, но както много други подобни компании, само на борсата. Хората не си дават сметка, че когато цената на акциите ни нарасна от деветдесет до сто и шейсет долара само за шест месеца, ние не видяхме нищо от тази печалба. Тя отиде при тези, които търгуваха с акциите ни.

— Би трябвало да си запазил пакет акции и за компанията.

— Да, запазих. Само че законите за ценните книжа и гаранциите не ни позволиха да продадем нито една от тях. На хартия струвахме цяло състояние, но изпитвахме остра нужда от свежи пари, защото в този бизнес трябва непрекъснато да се инвестира — каза Роу с горчивина.

— И се намеси Нейтън Гембъл?

— Той беше един от първите инвеститори в нашата компания, още преди да започнем да продаваме акции публично. Той даде част от началния ни капитал. Осигури ни и нещо, без което не може — уважение на Уолстрийт и финансовите пазари. Солидно име, познато в деловите кръгове, което отваря врати. Умение да правиш пари. Когато започнахме да продаваме акции публично, той също запази пакета си. По-късно с него обсъдихме бъдещето и решихме, че компанията отново трябва да изкупи акциите си и повече да не търси капитал на борсата.

— Добро ли беше решението?

— От финансова гледна точка удивително добро.

— Само че парите не са всичко, нали, Куентин?

— Понякога се чудя.

Сойър се облегна на стената, скръсти ръце на гърдите си и погледна Роу в очите.

— Обиколката е интересна, но все пак се надявам, че не ме извика само за да ми покажеш завода.

— Така е.

Роу мушна картата си в устройството край една врата, отвори я и кимна на Сойър да влезе. Седнаха край малка маса. След малко Роу заговори:

— Знаеш ли, ако ме беше попитал кого бих заподозрял, че е откраднал информация от нас, преди всичко това да се случи, изобщо не бих си помислил за Джейсън Арчър. — Роу свали очилата си и ги избърса с кърпичка.

— Значи си му имал доверие?

— Изцяло.

— А сега?

— Сега смятам, че съм грешил. Чувствам се предаден.

— Разбираемо е. Смяташ ли, че и някой друг от фирмата може да е бил замесен?

— Боже мой! Надявам се да не е. — Роу изглеждаше потресен от мисълта. — Предпочитам да мисля, че Джейсън е бил сам и е работил за някой конкурент. Би било понятно. Джейсън би могъл да проникне в банковите компютри без чужда помощ. Не е чак толкова трудно.

— Говориш като човек, който има опит в тези неща.

Роу се усмихна.

— Нека кажем, че имам силно развито любопитство. Когато бях студент, най-любимото ми занимание беше да се ровя в различни бази данни. С колегите ми се забавлявахме много добре, макар и това да не допадаше на местните власти. Все пак не сме откраднали нищо. Дори помагах при обучението на хора от полицията да откриват и предотвратяват компютърни престъпления.

— Ами хората, които работят в охраната?

— Имаш предвид Ричард Лукас ли? Не. Той е с Гембъл от много години, цяла вечност. Много е добър в работата си, макар и да не е приятен за компания. Все пак това не влиза в задълженията му.

— Въпреки това Арчър е успял да го заблуди.

— Успя да заблуди всички ни. Аз самият нямам право да обвинявам когото и да било.

— Джейсън Арчър правил ли е нещо, което в ретроспекция може да се изтълкува като подозрително?

— В ретроспекция повечето неща изглеждат различно. Знам го по-добре от всички. Мислих за случилото се и сега ми се струва, че Джейсън проявяваше доста голям интерес към сделката със „Сайбърком“.

— Но той е работел по нея.

— Нямам предвид само това. Задаваше твърде много въпроси дори за елементи от нея, с които не се занимаваше пряко.

— Какви например?

— Ами дали според мен условията са добри. Дали смятам, че ще успеем. Каква ще е ролята му, когато сделката се сключи. Такива неща.

— Някога искал ли е поверителни документи във връзка със сделката?

— Не.

— Изглежда, е можел да получи всичко необходимо чрез компютърната система?

— Така изглежда.

Двамата помълчаха известно време.

— Имаш ли някаква представа къде може да е Арчър?

Роу поклати глава.

— Посетих жена му Сидни.

— Запознах се с нея.

— Трудно мога да повярвам, че е в състояние просто да си тръгне и да ги изостави. Имат и дъщеря. Чудесно малко момиченце.

— Може би няма намерение да ги изоставя.

— В момента той е беглец и се крие от закона. Защо ще се връща? Освен това Сидни не би тръгнала с него.

— Защо?

— Защото той е престъпник. Тя е адвокат.

— Куентин, може би ще се изненадаш, но не всички адвокати са почтени.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че подозираш Сидни Арчър в съучастничество?

— Искам да кажа, че засега не съм изключил нея или когото и да било друг от кръга на заподозрените. Тя е адвокат на „Трайтън“. Работела е по сделката със „Сайбърком“. В тази ситуация е имала идеална възможност да краде информация и да я продава на „Ар Ти Джи“. Кой знае? Възнамерявам да науча.

Роу си сложи очилата отново и прокара нервно ръка по стъклената повърхност на масата.