Тотален контрол

— Може би, освен ако не смята да се качи на друго такси, когато слезе от метрото, за да ни изиграе. Дълес е в обратна посока. Ще имаме и проблем с връзката, защото радиостанциите не работят добре в метрото. Ако се прехвърли на друга линия и нашите хора я изпуснат, няма да я открием повече.

Сойър се замисли за момент.

— Рей, тя взе ли багажа си?

— Какво? По дяволите! Не!

— Две коли да продължат да следват таксито, Рей. Не смятам, че мисис Арчър ще зареже така лесно чистото си бельо и несесерчето с гримовете.

— Аз го следвам, Лий. Искаш ли да дойдеш и ти?

Сойър щеше да се съгласи, но изведнъж промени решението си и профуча на червено.

— Дръж таксито, Рей. Аз ще направя нещо друго. Обаждай се на всеки пет минути и да се надяваме, че няма да се измъкне.

Сойър направи обратен завой и подкара на изток.

Сидни смени линията на спирка „Рослин“ и се качи на синьото влакче в южна посока. На спирка „Пентагон“ вратите се отвориха и от вагоните слязоха близо хиляда души. Сидни носеше бялото си палто в ръка, за да не бие на очи сред тълпата. Синият пуловер, с който беше отдолу, се забелязваше много по-трудно.

Двамата агенти на ФБР отчаяно се опитваха да я открият. Не забелязаха, че тя се качи на същото влакче, няколко вагона по-надолу, за да продължи към летището. Огледа се няколко пъти, но във вагона нямаше хора, които да приличат на преследвачи.

Сойър спря пред главния терминал, показа значката си на изненадания пазач на паркинга и се втурна в сградата. Няколко секунди след това спря стъписан пред стената от хора.

— По дяволите!

След още секунда се залепи за стената, защото видя Сидни Арчър да минава на няколко метра от него.

Когато го подмина, тръгна след нея. Спря на опашката пред гишето на „Юнайтед Еърлайнз“, на която чакаха поне двайсет души. Малко по-нататък, без Сойър и Сидни да могат да го видят, Пол Брофи тикаше количката с багажа си към изхода на „Америкън Еърлайнз“. Във вътрешния му джоб се намираше схемата на цялото пътуване на Сидни, така, както я бе описал Джейсън Арчър. Не бързаше. Можеше да си позволи това удоволствие сред околния хаос. Дори щеше да има време да се обади на Голдман.

След четирийсет и пет минути Сидни най-накрая получи билета и бордната си карта. Сойър, който я наблюдаваше от разстояние, забеляза дебелата пачка пари, която извади, за да плати. Веднага щом тя изчезна, извади служебната си значка и си проби път през тълпата гневни пътници.

Служителката на гишето погледна значката, след това него.

— Жената, на която току-що продадохте билет, Сидни Арчър, висока, хубава, руса, със син пуловер и бяло палто под мишница… — Добави го в случай, че е решила да използва друго име. — За кой полет взе билет? Бързо!

Жената замръзна за миг, но се съвзе от изненадата и затрака с пръсти по клавиатурата.

— Полет 715 за Ню Орлиънс. Самолетът излита след двайсет минути.

— Ню Орлиънс? — каза Сойър повече на себе си, отколкото на служителката. Вече съжаляваше, че бе разпитвал Сидни лично. Щеше да го познае веднага, а беше късно да извика друг агент. — На кой изход?

— Единайсет.

Сойър се наведе напред и заговори съвсем тихо:

— Кое е нейното място?

Служителката погледна екрана.

— Двайсет и седем, С.

— Някакъв проблем ли има? — Беше шефката на смяната, която се бе приближила тихо. Сойър й показа служебната си значка и й обясни ситуацията набързо. Тя вдигна телефона и уведоми колегите си на изхода и охраната, която на свой ред щеше да предупреди екипажа на самолета. Трябваше да го направи, защото, ако някоя стюардеса случайно зърнеше пистолета му, полицията на Ню Орлиънс щеше да го чака още на пистата.

Няколко минути по-късно Сойър нахлупи оръфаната шапка, която му дадоха хората от охраната, вдигна яката си и тръгна към изхода, придружен от служител по сигурността. Преведоха го покрай детектора за метал, а той през цялото време се озърташе, за да види Сидни Арчър. Откри я край изхода за излитане, на опашката от пътници. Веднага застана с гръб към нея. Сойър се отправи към самолета, когато всички се качиха. Настани се в първа класа, защото само там имаше свободни места, и се усмихна — за първи път си позволяваше подобен лукс. Затършува в портфейла си и извади фонокарта. Случайно видя визитката на Сидни — имаше директен номер в кантората, пейджър, факс, мобилен телефон. Поклати глава. Ето ти частен сектор — трябва да знаят къде си всяка минута. Измъкна слушалката на телефона и мушна картата в гнездото.

Полетът до Ню Орлиънс беше директен и два часа и половина по-късно самолетът започна да се снишава за кацане. Сидни Арчър не бе помръднала от мястото си през целия полет, за което Сойър беше много благодарен. От самолета бе успял да се обади където трябва и на летището вече го очакваше екип от ФБР. Щом отвориха вратата, той слезе от самолета първи.

Когато Сидни излезе от сградата на летището, не обърна внимание на черната кола с тъмни прозорци, паркирана на отсрещната страна на алеята пред входа. Седна в таксито, разнебитен стар кадилак, разкопча яката на блузата си и избърса капчиците пот от челото си.

— Хотел „Лафит“, моля. Бърбън Стрийт.