Тримата мускетари

С тая светлина угасна и последната нерешителност в сърцето на д’Артанян. Той си спомни подробностите от първата нощ и с туптящо сърце и пламнала глава влезе в къщата и се втурна в стаята на Кети.

Девойката, бледа като смъртник, цяла разтреперана, поиска да спре любимия си, но милейди, която се ослушваше, чу шума, вдигнат от д’Артанян. Тя отвори вратата.

— Елате — рече тя.

Във всичко това имаше такова невероятно безсрамие, такава безочлива дързост, че д’Артанян едва можеше да повярва това, което виждаше и чуваше. Сякаш беше забъркан в една от ония фантастични интриги, които са възможни само насън.

Но въпреки това той се спусна към милейди, подчинен на притегателната сила, която магнитът упражнява върху желязото.

Вратата след тях се затвори.

Кети също се спусна към вратата. Ревност, гняв, засегната гордост, с една дума, всички страсти, които бушуват в сърцето на една влюбена жена, я подтикваха да разкрие всичко. Но тя беше загубена, ако признаеше, че е взела участие в такава интрига, а освен това и д’Артанян щеше да бъде загубен за нея. Тази последна мисъл за любовта към него я накара да направи още една последна жертва.

А д’Артанян беше постигнал всички свои желания: не обичаха вече в него съперника, а сякаш обичаха него самия. Някакъв вътрешен глас му шепнеше, че той е само оръдие за мъст, което галят, докато извърши убийството, но гордостта, самолюбието, безумната страст заглушаваха тоя глас, задушаваха шепота. После нашият гасконец беше много самоуверен, както ни е известно, той се сравняваше с дьо Вард и се питаше защо в края на краищата да не обичат и него заради самия него.

И той се отдаде всецяло на моментните чувства. Милейди не беше вече жената с черните замисли, която за миг го беше ужасила, а пламенна и страстна любовница, отдала се всецяло на любовта, която сякаш и тя самата изпитваше. Близо два часа изминаха така.

Но страстите на двамата влюбени се успокоиха. Милейди, която нямаше същите подбуди като д’Артанян, за да забрави, първа се върна към действителността и попита младежа дали е измислил предварително някой предлог, за да извика на следния ден конт дьо Вард на дуел.

Но д’Артанян, чиито мисли бяха взели съвсем друга насока, се забрави като глупак и отвърна любезно, че вече е много късно да се мисли за дуели с шпаги.

Това безразличие към единствените интереси, които я занимаваха, ужаси милейди и въпросите й станаха по-настойчиви.

Тогава д’Артанян, който никога не беше мислил сериозно за този невъзможен дуел, поиска да промени разговора, но това не беше вече по силите му.

Милейди го задържа в границите, които беше начертала предварително с твърдия си ум и желязната си воля.

Д’Артанян помисли, че е много остроумен, като посъветва милейди да се откаже от страшните си намерения и да прости на дьо Вард.

Но при първите му думи младата жена трепна и се отдръпна от него.

— Да не ви е страх, драги д’Артанян? — запита тя с остър и подигравателен глас, който отекна странно в мрака.

— Вие не мислите така, нали, моя скъпа? — отвърна д’Артанян. — Но ако бедният конт дьо Вард не е толкова виновен, колкото вие си мислите?

— Във всеки случай — каза сурово милейди — той ме излъга и от момента, в който ме излъга, заслужава смърт.

— И ще умре, щом вие го осъждате — отговори д’Артанян с такъв твърд глас, та на милейди се стори, че той е израз на безгранична преданост.

Веднага тя се приближи до него.

Не можем да кажем колко време трая нощта за милейди, но д’Артанян мислеше, че е при нея само от два часа, когато денят проникна през пролуките на капаците и скоро заля стаята с бледата си светлина.

Тогава милейди, като видя, че д’Артанян щеше да я напусне, му напомни за обещанието, което й беше дал, да отмъсти за нея на дьо Вард.

— Аз съм напълно готов — заяви д’Артанян, — но най-напред искам да се уверя в едно нещо.

— В какво? — попита милейди.

— В това, дали ме обичате.

— Струва ми се, че ви дадох доказателство за това.

— Да, и аз ви принадлежа телом и духом.

— Благодаря, мой храбри любовнико! Но и вие ще ми докажете своята любов, както аз ви доказах моята, нали?

— Разбира се. Но ако вие ме обичате, както казвате — продължи д’Артанян, — не се ли боите поне малко за мене?

— От какво да се боя?

— Мога да бъда опасно ранен, дори убит.

— Невъзможно — възрази милейди. — Вие сте толкова смел и владеете така изкусно шпагата.

— Не предпочитате ли някое друго средство — продължи д’Артанян, — с което също така ще можете да си отмъстите и което ще направи излишен двубоя?

Милейди погледна безмълвно любовника си. Бледата светлина на първите утринни лъчи придаваха на светлите й очи странно зловещ израз.

— Наистина — рече тя, — струва ми се, че сега се колебаете.

— Не, не се колебая, но ми е наистина мъчно за бедния конт дьо Вард, откакто вие престанахте да го обичате, и ми се струва, че един мъж само със загубата на вашата любов е така жестоко наказан, че няма нужда от друго наказание.

— Кой ви каза, че съм го обичала? — запита милейди.