Тримата мускетари

— Бързо, бързо, Кети — зашепна д’Артанян, след като сложиха резетата, — помогни ми да изляза от тая къща, защото, ако й дадем време да се опомни, ще заповяда на слугите да ме убият.

— Но вие не можете да излезете така — спря го Кети, — вие сте съвсем гол.

— Вярно — рече д’Артанян, който едва тогава забеляза в какво състояние се намира, — вярно. Облечи ме, както можеш, но бързо. Въпросът е на живот или смърт, разбираш ли!

Кети разбираше повече, отколкото трябва. В миг тя му надяна една рокля на цветчета, широка шапка и наметка: подаде му пантофи, в които той пъхна босите си крака, после го повлече по стъпалата. Тъкмо навреме — милейди беше вече звъняла и събудила целия дом. Вратарят отвори в момента, когато милейди, също полугола, крещеше на прозореца:

— Не отваряйте!

VIII КАК АТОС, БЕЗ ДА СЕ ГРИЖИ, СИ НАМЕРИ ЕКИПИРОВКА

Младежът избяга, а тя продължаваше да го заплашва с безпомощно движение. Когато се скри от погледа й, милейди падна в безсъзнание в стаята си.

Д’Артанян бе така потресен, че без да иска да знае какво ще стане с Кети, премина тичешком половината Париж и се спря чак пред вратата на Атос. Душевното разстройство, ужасът, който го преследваше, виковете на някои патрули, които се спуснаха подире му, дюдюканията на някои минувачи които въпреки ранния час отиваха по работа, само ускориха тичането му.

Той прекоси двора, изкачи се на третия етаж и заблъска лудо вратата на Атос.

Отвори му Гримо с подпухнали от сън очи. Д’Артанян така връхлетя в стаята, че едва не го събори при влизането си.

Въпреки свойствената си мълчаливост този път нещастният слуга проговори.

— Хей, хей! — викна той. — Какво искаш, безсрамнице? Кого търсиш, повлекано?

Д’Артанян повдигна шапката и измъкна ръцете си изпод наметката. Като видя мустаците и голата шпага, нещастният Гримо разбра, че има работа с мъж.

Тогава помисли, че е някой убиец.

— Помощ! Помощ! Помощ! — развика се той.

— Млъкни, нещастнико! — обади се момъкът. — Аз съм, д’Артанян, не можеш ли да ме познаеш? Къде е господарят ти?

— Вие, господин д’Артанян — извика Гримо. — Невъзможно.

— Гримо — забеляза Атос, излязъл от стаята си по халат, струва ми се, че си позволявате да говорите.

— Ах, господине! То е…

— Мълчете!

Гримо се задоволи да посочи с пръст д’Артанян на господаря си.

Атос позна другаря си и колкото и равнодушен да беше, прихна да се смее. Това напълно се обясняваше със странната картина, която той видя: накривена шапка, дълга, влачеща се по земята пола, засукани ръкави и щръкнали от вълнение мустаци.

— Не се смейте, приятелю — извика д’Артанян. — За бога, не се смейте, защото няма нищо смешно, уверявам ви.

Той каза тези думи така сериозно и с такъв искрен ужас, че Атос веднага го улови за ръцете и извика:

— Да не сте ранен, приятелю? Колко сте бледен!

— Не, но ми се случи нещо страшно. Сам ли сте, Атос?

— Дявол да го вземе! Кой може да бъде по това време при мене?

— Добре, добре.

И д’Артанян влезе бързо в стаята на Атос.

— Е, говорете! — подкани го Атос, като затвори вратата и сложи резетата, за да не ги безпокоят. — Кралят ли е умрял? Да не сте убили господин кардинала? Съвсем сте променен. Хайде, хайде, кажете, защото наистина ще умра от безпокойство.

— Атос — започна д’Артанян, като смъкна женските си дрехи и остана само по риза, — пригответе се да чуете една невероятна, нечувана история.

— Облечете първо този халат — каза мускетарят на приятеля си.

Д’Артанян навлече халата, като пъхаше ръка в единия ръкав вместо в другия — беше все още развълнуван.

— Е? — запита Атос.

— Е — отвърна д’Артанян, като се наведе към ухото на Атос и сниши глас, — милейди е жигосана на рамото с цвят на лилия.

— Ах! — извика мускетарят, сякаш куршум прониза сърцето му.

— Слушайте — рече д’Артанян, — уверен ли сте, че другата наистина е умряла?

— Другата ли? — попита Атос с толкова глух глас, че Д’Артанян едва го чу.

— Да, онази, за която ми разказвахте един ден в Амиен. Атос изстена и отпусна глава на ръцете си.

— Тази — продължи д’Артанян — е двадесет и шест — двадесет и осем годишна жена.

— Руса, нали? — добави Атос.

— Да.

— Със светлосини, с чуден блясък очи, с черни вежди и ресници?

— Да.

— Висока, стройна? Няма един зъб до кучешкия в лявата страна.

— Да.

— Цветът на лилия е малък, червеникав и сякаш изтрит от помадите, с които го маже.

— Да.

— Но вие казвате, че е англичанка?

— Наричат я милейди, но може да е и французойка. Лорд Уинтър й е само девер.

— Искам да я видя, д’Артанян!

— Пазете се, Атос, пазете се! Вие сте искали да я убиете, тя е жена, която ще ви отвърне със същото и няма да ви изпусне.

— Няма да посмее да каже нищо, защото сама ще се издаде.

— Тя е способна на всичко! Виждали ли сте я някога разярена?

— Не — отвърна Атос.

— Тигрица! Пантера! Ах, драги Атос, боя се да не би да съм навлякъл и на двама ни страшно отмъщение!

Тогава д’Артанян разказа всичко — за безумния гняв на милейди и за заплахите, че ще го убие.