Тримата мускетари

— Имате право и ви уверявам, че бих дал напразно живота си — каза Атос. — За щастие други ден ще напуснем Париж, ще отидем по всяка вероятност в Ла Рошел, а заминем ли веднъж…

— Тя ще ви последва на края на света, Атос, ако ви познае. Оставете я да излива омразата си само върху мене.

— Ах, драги мой! Какво от това, че ще ме убие! — възкликна Атос. — Да не мислите случайно, че аз държа на живота?

— Във всичко това се крие някаква страшна тайна, Атос! Тази жена е шпионин на кардинала, уверен съм в това.

— Пазете се в такъв случай. Ако кардиналът не се възхищава от вас след лондонския случай, то той много ви мрази. Но понеже в края на краищата не може да ви обвини открито в нищо, а гневът непременно трябва да се излее, особено когато е гняв на кардинала, пазете се! Когато излизате, не излизайте сам. Когато ядете, вземайте предпазни мерки. Пазете се, с една дума, от всичко, дори от сянката си.

— За щастие — додаде д’Артанян — остава ни само да доизчакаме спокойно други ден вечерта, а във войската се надявам, че ще трябва да се пазим само от врага.

— А дотогава — заяви Атос — аз се отказвам от своето доброволно затваряне в къщи и ще ви придружавам навсякъде: ако трябва да се върнете на улица Гробарска, ще дойда с вас.

— Но колкото и близо да е — забеляза д’Артанян, — аз не мога да се върна в такъв вид.

— Вярно — съгласи се Атос и позвъни. Влезе Гримо.

Атос му направи знак да отиде у д’Артанян и да донесе дрехи.

Гримо отвърна също със знак, че е разбрал много добре, и излезе.

— Да! Но това не допринася нищо за нашата екипировка, драги приятелю — каза Атос, — защото, ако се не лъжа, вие сте оставили всичките си дрехи у милейди, която навярно не ще се погрижи да ви ги върне. За щастие вие сте запазили сапфира.

— Сапфирът е ваш, драги ми Атос! Нали ми казахте, че той е семеен пръстен?

— Да, баща ми го е купил за две хиляди екю, както ми казваше някога. Той е бил един от сватбените подаръци, които е направил на майка ми, й е прекрасен. Майка ми го подари на мене, а аз, безумецът, вместо да пазя пръстена като светиня, го дадох на тая проклетница.

— Тогава, драги мой, вземете пръстена, разбирам, че трябва да държите на него.

— Аз да взема пръстена, след като е минал през ръцете на тая презряна жена! Никога! Този пръстен е опетнен, Д’Артанян!

— Продайте го тогава.

— Да продам диаманта, който съм получил от майка си! Да си призная, бих погледнал на това като на светотатство.

— Тогава заложете го, ще получите за него около хиляда екю. С тая сума ще посрещнете предоволно нуждите си, после, щом получите пари, ще го откупите и ще го приберете, изчистен от старите петна, защото вече ще е минал през ръцете на лихварите.

Атос се усмихна.

— Вие сте прекрасен другар, драги д’Артанян — рече той. — С вечната си веселост вие повдигате нещастните духове, изпаднали в униние. Добре! Да заложим тоя пръстен, но при едно условие!

— Какво?

— Петстотин екю за вас и петстотин екю за мене.

— Какво говорите, Атос! Аз нямам нужда и от четвъртината от тая сума, понеже съм гвардеец и като продам седлото, ще се сдобия с нея. Какво ми трябва? Един кон за Планше, нищо повече. После вие забравяте, че и аз имам пръстен.

— На който, ако се не лъжа, вие държите повече, отколкото аз на своя, поне тъй ми се струва.

— Да, защото в краен случай той може да ни избави не само от някое голямо затруднение, но и от някоя голяма опасност. Той е не само скъпоценен диамант, но и вълшебен талисман.

— Не ви разбирам, но вярвам в това, което ми казвате. Да се върнем към моя пръстен или по-скоро към вашия. Вие ще вземете половината сума, която ни дадат за него, инак ще го хвърля в Сена и съмнявам се дали някоя риба ще бъде така любезна да ни го върне като на Поликрат.

— Добре тогава! Приемам! — заяви д’Артанян.

В това време влезе Гримо, придружен от Планше. Разтревожен за господаря си и любопитен да узнае какво му се е случило, Планше беше използувал случая и сам носеше дрехите.

Д’Артанян се облече, Атос също. Когато и двамата бяха готови да излязат, Атос направи знак на Гримо, като че се прицелва. Гримо откачи веднага пушката си и се приготви да последва господаря си.

Стигнаха благополучно на улица Гробарска. Бонасийо беше на вратата и погледна подигравателно д’Артанян.

— Е, скъпи ми наемателю — каза той, — побързайте, една хубава девойка ви очаква горе, а жените, както знаете, не обичат, когато ги карат да чакат!

— Кети е — извика д’Артанян. И се спусна нагоре.

И наистина на площадката пред стаята му се бе сгушило до вратата бедното момиче, цялото разтреперано. Щом го забеляза, то извика:

— Вие ми обещахте да ме защитите, обещахте ми да ме спасите от нейния гняв. Не забравяйте, че вие ме погубихте!

— Да, разбира се, бъди спокойна, Кети — отвърна д’Артанян. — Но какво се случи след моето излизане?