Тримата мускетари

Атос и д’Артанян с бързината на войници и с умението на познавачи само за три часа купиха всичко, което беше необходимо за екипировката на един мускетар. Но Атос беше отстъпчив и крайно щедър. Всеки път, когато харесаше нещо, плащаше исканата цена, без дори да се опита да отбие малко. Д’Артанян много искаше да му направи забележка за това, но Атос слагаше усмихнат ръка на рамото му и д’Артанян веднага разбираше, че ако на него, дребния гасконски благородник, му отива да се пазари, това никак не подхожда на човек, който се държи като принц.

Мускетарят намери великолепен шестгодишен андалузки кон, черен като ахат, с огнени ноздри и тънки, стройни крака. Прегледа го и не откри никакъв недостатък. Поискаха му хиляда ливри.

Можеха да отстъпят, но докато д’Артанян се пазареше с търговеца, Атос броеше стоте пистола на масата.

На Гримо купиха пикардийски кон, здрав и набит, който струваше триста ливри.

Но като купиха седло за този кон и оръжие за Гримо, сто и петдесетте пистола на Атос се стопиха. Д’Артанян предложи на приятеля си да вземе част от неговите пари и да му ги върне по-късно.

Вместо да отговори, Атос само дигна рамене.

— Колко даваше евреинът, за да стане сапфирът негова собственост? — запита Атос.

— Петстотин пистола.

— Значи още двеста пистола. Сто пистола за вас и сто пистола за мене. Та това е цяло състояние, приятелю. Върнете се при евреина.

— Как, вие искате…

— Този пръстен положително ще ми навява много тъжни, спомени, после ние никога не ще имаме да върнем на евреина триста пистола и така ще загубим две хиляди ливри от тази търговия. Идете и му кажете, че пръстенът е негов, д’Артанян, и се върнете с двестате пистола.

— Размислете, Атос.

— Наличните пари в наше време са скъпи и трябва да умеем да правим жертви. Вървете, д’Артанян, вървете. Гримо ще ви придружи с пушката си.

След половин час д’Артанян се върна с двете хиляди ливри, без да му се случи някаква неприятност.

Ето как Атос намери в домакинството си средства, на които не се надяваше.

IX ВИДЕНИЕ

И така в четири часа четиримата приятели се бяха събрали у Атос. Нямаше вече грижи за екипировката и лицето на всеки изразяваше само лични и съкровени тревоги, защото зад всяко настоящо щастие се крие бъдещ страх.

Изведнъж влезе Планше — той носеше две писма за д’Артанян.

Едното беше малка, изискано сгъната надлъж бележка с красив печат от зелен восък, на който бе изобразен гълъб със зелена вейка в човката.

Другото беше голямо квадратно писмо, на което блестеше страшният герб на негово високопреосвещенство кардинала дук.

Когато д’Артанян видя малкото писъмце, сърцето му подскочи, защото му се стори, че познава почерка и при все че беше виждал само веднъж тоя почерк, споменът за него се бе запечатал дълбоко в сърцето му.

Той взе писъмцето и бързо го разпечата.

„Разхождайте се — пишеше вътре — идващата сряда от шест до седем часа вечерта по пътя за Шайо и гледайте внимателно каретите, които минават, но ако държите на своя живот и на живота на онези, които ви обичат, не продумвайте нито дума, не правете нито едно движение, което би могло да ви издаде, че сте познали тази, която се излага на най-голяма опасност, за да ви зърне само за миг.“

Нямаше подпис.

— Това е клопка — заяви Атос, — не отивайте, д’Артанян.

— Все пак — рече д’Артанян, — струва ми се, че познавам почерка.

— Може да е подправен — продължи Атос. — От шест до седем часа по това време пътят за Шайо е съвсем пуст, все едно, че сте отишли на разходка в гората Бонди.

— Но ако отидем всички! — предложи д’Артанян. — Дявол да го вземе, няма да ни лапнат и четиримата заедно с четиримата слуги, с конете и оръжието.

— А това ще бъде и удобен случай да покажем екипировките си — добави Портос.

— Но ако писмото е от жена — обади се Арамис — и ако тази жена не желае да я видят, помислете, че ще я изложите, д’Артанян. Това е недостойно за един благородник.

— Ще останем назад — предложи Портос, — само той ще се приближи.

— Да, но от карета, която препуска в галоп, лесно може да се изстреля един куршум.

— Ха! — подхвърли д’Артанян. — Няма да ме улучат. Тогава ще настигнем каретата и ще избием всички, които са вътре. И така ще намалим броя на враговете си.

— Той има право — каза Портос. — Сражение. Пък нали трябва да изпитаме оръжието си.

— Защо не! Да си направим това удоволствие — додаде Арамис с приятния си и безгрижен глас.

— Както искате — каза Атос.

— Господа — забеляза д’Артанян, — часът е четири и половина и едва ли имаме време да бъдем в шест часа на пътя за Шайо.

— После ако излезем много късно — продължи Портос, — никой няма да ни види и ще бъде много жалко. Хайде да се приготвим, господа.