Тримата мускетари

— Отде да зная! — възкликна Кети. — На виковете, които тя нададе, изтичаха слугите. Беше се побъркала от гняв. Не остана проклятие, което да не избълва срещу вас. Тогава помислих — ще си спомни, че сте влезли в спалнята й през моята стая и ще разбере, че съм ви съучастница. Взех малкото пари, които имах, най-хубавите си дрехи и избягах.

— Бедно дете! Но какво да правя с тебе? В други ден заминавам.

— Каквото искате, благороднико, помогнете ми да избягам от Париж, да избягам от Франция.

— Не мога все пак да те взема със себе си при обсадата на Ла Рошел — възрази д’Артанян.

— Не, но можете да ме настаните в провинцията при някоя дама, която познавате. Във вашия край например.

— Ах, мила приятелко, в моя край дамите нямат прислужнички. Но почакай, сетих се. Планше, иди намери Арамис — да дойде веднага. Имаме да му кажем нещо много важно.

— Разбирам — каза Атос. — Но защо не Портос? Струва ми се, че неговата маркиза…

— Маркизата на Портос я обличат писарите на мъжа й — засмя се д’Артанян. — После Кети не би искала да живее на улица Мечкарска, нали, Кети?

— Ще живея където и да е — рече Кети, — стига само да съм добре скрита и никой да не знае къде съм.

— Сега, Кети; когато ще се разделим, пък и когато ти вече не ме ревнуваш…

— Благороднико — прекъсна го Кети, — отблизо или далеч аз винаги ще ви обичам.

— Къде ли, дявол да го вземе, ще свие гнездо постоянството? — измърмори Атос.

— И аз — продължи д’Артанян, — и аз ще те обичам винаги, бъди спокойна. Но хайде отговори ми. Сега отдавам голямо значение на въпроса, който ще ти поставя: никога ли не си чувала да се говори за някаква млада жена, която е била отвлечена една нощ?

— Почакайте… О, боже мой, благороднико, още ли обичате тая жена?

— Не, един от моите приятели я обича. Ето Атос, който е пред тебе.

— Аз ли! — извика Атос с глас на човек, който вижда, че ще настъпи змия.

— Ти, разбира се! — повтори д’Артанян, като стисна ръката на Атос. — Знаеш, че всички сме разтревожени за съдбата на бедната госпожа Бонасийо. Пък и Кети няма да каже на никого, нали, Кети? Разбираш ли, дете мое — продължи д’Артанян, — тя е жена на този урод, когото си видяла на прага, когато си влизала тук.

— О, боже мой! — извика Кети. — Пак започвам да се боя. Дано само да не ме е познал!

— Как да те е познал! Значи ти си виждала вече тоя човек?

— Той идва два пъти у милейди.

— Така. Кога беше това?

— Преди петнадесет или осемнадесет дни.

— Точно така.

— Снощи пак идва.

— Снощи ли?

— Да, малко преди да дойдете вие.

— Драги Атос, ние сме заобиколени с мрежа от шпиони! Мислиш ли, че те е познал, Кети?

— Дръпнах напред шапката си, щом го видях, но може да е било твърде късно.

— Слезте, Атос, той не се пази толкова от вас и вижте дали е още на вратата.

Атос слезе и веднага се качи.

— Излязъл е — заяви той — и е заключил.

— Отишъл е да направи своя доклад и да съобщи, че в този миг всички гълъби са в гълъбарника.

— Тогава да литнем — предложи Атос — и да оставим само Планше, за да ни разкаже какво е станало.

— Почакайте! А Арамис! Нали изпратихме за Арамис!

— Вярно, Атос, да почакаме Арамис! — В този миг влезе Арамис.

Обясниха му случая и му казаха, че е крайно необходимо да настани Кети у някоя от високопоставените си познати. Арамис се позамисли, после каза, като се изчерви:

— Действително ли ще ви направя услуга, д’Артанян?

— Ще ви бъда признателен цял живот.

— Добре. Госпожа дьо Боа Траси ме помоли да намеря за една нейна приятелка, която живее в провинцията, ако не се лъжа, сигурна прислужничка и ако вие, драги д’Артанян, можете да поемете отговорност за госпожицата…

— О, господине! — извика Кети. — Ще бъда безкрайно предана на лицето, което ми помогне да напусна Париж, бъдете уверен в това.

— Тогава — заключи Арамис — всичко е наред.

Той седна до една маса, написа кратка бележка, запечата я с пръстен и я подаде на Кети.

— Сега, мое дете — каза д’Артанян, — ти сама знаеш, че тук е еднакво опасно и за нас, и за тебе. Трябва да се разделим. Ще се срещнем в по-хубави дни.

— Когато и да се срещнем, където и да бъде това — рече Кети, — ще се уверите, че ви обичам все така, както ви обичам днес.

— Клетва на картоиграч — забеляза Атос, докато Д’Артанян изпращаше Кети по стълбата.

След малко тримата младежи се разделиха, като си определиха среща в четири часа у Атос, и оставиха Планше да пази къщата. Арамис се прибра у дома си, а Атос и д’Артанян тръгнаха да заложат сапфира.

Както беше предвидил нашият гасконец, веднага им дадоха триста пистола за пръстена. Освен това евреинът заяви, че ще им даде петстотин пистола, ако му го продадат, защото много подхождал за обици.