Тримата мускетари

— Сега поне мога да вярвам без особено самохвалство, че обичате друг — продума нежно младежът, — и ви повтарям, съчувствувам на конта.

— Вие ли? — запита милейди.

— Да, аз.

— И защо вие?

— Защото само аз знам…

— Какво?

— Че той съвсем не е толкова виновен или по-право, не е бил толкова виновен към вас, както изглежда.

— Говорете! — каза тревожно милейди. — Обяснете ми, защото аз наистина не разбирам какво искате да кажете.

И с очи, които сякаш постепенно пламваха, тя гледаше д’Артанян, който я беше прегърнал.

— Да, аз съм честен човек! — заяви д’Артанян, решен да разкрие всичко. — Откакто ме обичате, а аз съм напълно уверен, че ме обичате, тъй като вие ме обичате, нали?…

— Да, да, продължавайте.

— Аз сякаш не съм на себе си, едно страшно признание ми тежи.

— Признание!

— Ако се съмнявах в любовта ви, нямаше да го направя. Но вие ме обичате, любима хубавице? Нали ме обичате?

— Разбира се.

— Тогава, ако от прекомерна любов съм сгрешил пред вас ще ми простите ли?

— Може би!

Тогава д’Артанян се опита с най-нежна усмивка да приближи устните си към устните на милейди, но тя се отдръпна.

— Признанието — прошепна тя пребледняла, — какво е това признание?

— Вие бяхте определили среща на дьо Вард миналия четвъртък в същата тая стая, нали?

— Аз, не! Нищо подобно — отрече милейди така непоколебимо и с толкова равнодушно лице, че ако д’Артанян не беше напълно уверен, би се усъмнил.

— Не лъжете, мой хубав ангеле! — усмихна се д’Артанян. — Излишно е.

— Как така? Но говорете! Вие ме убивате!

— О, успокойте се, вие не сте никак виновна пред мене и аз вече ви простих!

— После! После!

— Дьо Вард не може да се хвали за нищо.

— Защо? Вие сам ми казахте, че този пръстен…

— Пръстенът, любов моя, е у мене. Конт дьо Вард в четвъртък и днешният д’Артанян са едно и също лице.

Безумецът очакваше изненада, смесена със свян, лека буря. която би се разразила в сълзи, но той жестоко се лъжеше и заблудата му не трая дълго.

Бледа и страшна, милейди се изправи, отблъсна д’Артанян със силен удар в гърдите и скочи от леглото.

Вече се беше почти разсъмнало.

Д’Артанян я задържа за пеньоара й от фин индийски плат, за да измоли прошка, но със силно и рязко движение тя се опита да се изкубне. Тогава батистата се скъса, като оголи раменете й и на едно от тия хубави, закръглени и бели рамене д’Артанян с неописуем ужас видя цвета на лилия, неизличимия цвяг, който налага опозоряващата ръка на палача.

— Боже мой! — извика д’Артанян, като пусна пеньоара. Той остана безмълвен, неподвижен, вцепенен на леглото. Но милейди разбра, че е разобличена, по ужаса на д’Артанян. Навярно той беше видял всичко: сега младежът знаеше тайната й, страшната тайна, която никой друг не знаеше, само той.

Тя се обърна, но не вече като разярена жена, а като ранена пантера.

— Ах, нещастнико! — извика тя. — Ти подло ме измами, а на това отгоре знаеш и тайната ми! Ти ще умреш!

И тя изтича до едно пъстро ковчеже, поставено на тоалетната й маса, отвори го с трескава и разтреперана ръка, извади малък кинжал със златна дръжка и остро и тънко острие и се хвърли с един скок към полуголия д’Артанян.

При все че момъкът, както ни е известно, беше храбър, той се ужаси от това разкривено лице, от тия страхотно разширени зеници, от бледите страни и кървавите устни; той отстъпи до стената, както би отстъпил пред змия, която пълзи към него, напипа случайно с мократа си от пот ръка своята шпага и я измъкна от ножницата.

Без да обръща внимание на шпагата, милейди се опита да се качи на леглото, за да го прободе, и се спря чак когато усети тънкото острие на шпагата на гърлото си.

Тогава се опита да улови шпагата с ръце, но д’Артанян я отклоняваше постоянно от ръцете й и като я поставяше ту пред очите, ту пред гърдите й, успя да се смъкне от леглото, като търсеше начин да отстъпи към вратата, която водеше към стаята на Кети.

През това време милейди се хвърляше върху него с яростни скокове и страшно ръмжеше.

Това приличаше вече на дуел и д’Артанян започна постепенно да се съвзема.

— Добре, хубавице, добре! — казваше той. — Успокойте се, за бога, или ще нарисувам втора лилия на прелестните ви страни!

— Подлец! Подлец! — ревеше милейди.

Но д’Артанян все още търсеше вратата и продължаваше да се отбранява.

При шума, който вдигаха — тя, като обръщаше мебелите, за да го стигне, а той, като се криеше зад тях, за да се защити от нея, — Кети отвори вратата. Д’Артанян, който непрестанно се изплъзваше, за да се приближи към вратата, беше само на три крачки от нея. С един скок той се хвърли от стаята на милейди в стаята на прислужничката и бърз като мълния затвори вратата и се облегна с цялата си тежест на нея, докато Кети дърпаше резетата.

Тогава милейди се опита да пробие преградата, която отделяше спалнята от стаята на прислужничката й, със сила, много по-голяма от силата на една жена. После, като се увери, че това е невъзможно, тя заудря вратата с кинжала и някои удари пробиха дървото.

Всеки удар бе придружен със страшно проклятие.