Тримата мускетари

— Монсеньор — подзе веднага д’Артанян, — ето какво ми се случи…

— Излишно е, излишно е — прекъсна го кардиналът с усмивка, която показваше, че той знае случая тъй добре, както и оня, който искаше да му го разкаже. — Били сте препоръчан на господин дьо Тревил, нали?

— Да, монсеньор, но точно при тоя злощастен случай в Мьон…

— Писмото е било загубено — продължи негово високопреосвещенство, — да, зная това. Но господин дьо Тревил е опитен физиономист, който познава хората от пръв поглед, и той ви настани в ротата на зет си господин Де-з-Есар, като ви даде надежда, че рано или късно ще станете мускетар.

— Монсеньор, вие сте прекрасно осведомен — забеляза д’Артанян.

— Оттогава сте имали много приключения: разхождали сте се един ден зад манастира Шартрьо, когато е било по-добре да бъдете другаде, после сте пътували с приятелите си до баните във Форж; те са се спрели по пътя, а вие сте продължили. Много просто, имали сте работа в Англия.

— Монсеньор — каза съвсем смаян д’Артанян, — аз отивах…

— На лов в Уиндзор или другаде, това не засяга никого. Аз го зная, защото моето положение изисква всичко да зная. При завръщането си сте били приет от една височайша особа и аз виждам с удоволствие, че сте запазили спомена, който ви е дала.

Д’Артанян посегна към диаманта, който беше получил от кралицата, и обърна бързо камъка навътре, но беше много късно.

— На другия ден след тоя случай ви е посетил Кавоа — продължи кардиналът. — Той е дошъл да ви помоли да се отбиете в моя дворец; но вие не сте му върнали посещението и сте сбъркали.

— Монсеньор, боях се да не съм си навлякъл гнева на ваше високопреосвещенство.

— Защо, господине? Защото сте изпълнили заповедите на вашите началници с повече разум и храброст, отколкото би ги изпълнил някой друг ли? Да си навлечете моя гняв, когато заслужавате само похвала! Аз наказвам хората; които не се подчиняват, а не тия, които като вас се подчиняват… твърде много… И като доказателство — спомнете си деня, в който бях пратил да ви съобщят да дойдете при мене, и се помъчете да си спомните какво ви се случи още същата вечер.

Същата вечер бе отвлечена госпожа Бонасийо. Д’Артанян изтръпна. Той си спомни, че преди половин час бедната жена мина край него, отнесена пак от същата сила, която я беше принудила да изчезне.

— И накрая — продължи кардиналът, — понеже не бях чувал известно време да се говори за вас, исках да узная какво правите. При това вие ми дължите известна благодарност: сам сте забелязали колко много сте били щаден във всички случаи.

Д’Артанян почтително се поклони.

— Това се дължеше само на някакво чувство за естествена справедливост — продължи кардиналът, — но и на един план, който си бях начертал по отношение на вас.

Д’Артанян се учудваше все повече и повече.

— Исках да ви изложа този план в деня, когато получихте първата ми покана, но вие не дойдохте. За щастие това закъснение никак не попречи да го чуете днес. Седнете тук, пред мене, господин д’Артанян: вие сте достатъчно знатен благородник и не бива да ме слушате прав.

И кардиналът посочи един стол на момъка, който беше толкова поразен от това, което ставаше, че събеседникът му трябваше да го покани втори път да седне.

— Вие сте храбър, господин д’Артанян — продължи негово високопреосвещенство. — Вие сте разумен, а това е по-ценно. Обичам хората с ум и сърце. Не се плашете — каза той усмихнат, — под хора със сърце разбирам смелите хора; но макар и да сте много млад и едва сега да влизате в живота, вие имате могъщи врагове: ако не се пазите от тях, те ще ви погубят.

— Да, монсеньор — отвърна момъкът, — и то много лесно, разбира се; защото те са силни и закриляни, а аз съм сам!

— Да, това е истина; но при все че сте сам, вие вече сте направили много и ще направите още повече, не се съмнявам в това. Но мисля, че трябва да бъдете направляван в приключенското поприще, което сте избрали, защото, ако не се лъжа, вие сте дошли в Париж с честолюбивото намерение да се издигнете.

— Аз съм във възрастта на безумните надежди, монсеньор — отвърна д’Артанян.

— Безумни надежди има само за глупците, господине, а вие сте умен човек. Е, какво ще кажете, ако ви дам чин в моята гвардия и рота след войната?

— О! Монсеньор!

— Приемате, нали?

— Монсеньор — продължи объркан д’Артанян.

— Как, отказвате ли? — извика учуден кардиналът.

— Аз съм в гвардията на негово величество, монсеньор, и нямам причини да бъда недоволен.

— Струва ми се — рече негово високопреосвещенство, — че моите гвардейци са също гвардейци на краля и че който служи в какъвто и да било френски полк, служи на краля.

— Монсеньор, ваше високопреосвещенство, зле разбрахте думите ми.

— Вие търсите предлог, господине, нали? Разбирам. Добре, вие имате този предлог. Повишението, войната, която започва, случаят, който ви предлагам — това е за другите, а за вас — вие имате нужда от сигурна закрила, защото добре е да знаете, господин д’Артанян, че аз получих тежки оплаквания срещу вас — вие не посвещавате дните и нощите си изключително в служба на краля.

Д’Артанян се изчерви.