Тримата мускетари

— При това — продължи кардиналът, като сложи ръка върху куп книжа — тук имам цяла папка, която се отнася до вас, но преди да я прегледам, исках да си поговорим. Зная, че сте решителен момък и службата ви, добре направлявана, вместо да ви нанесе вреда, може да ви принесе голяма полза. Хайде, размислете и решете.

— Вашата добрина ме смущава, монсеньор — отговори д’Артанян, — и аз виждам във ваше високопреосвещенство душевно величие, което ме прави жалък като червей. Но, монсеньор, понеже ми позволявате да ви говоря откровено…

Д’Артанян се спря.

— Да, говорете.

— Добре! Ще ви кажа, ваше високопреосвещенство, че всичките ми приятели са мускетари и гвардейци при краля, а всичките ми неприятели, по някаква необяснима случайност са при ваше високопреосвещенство. Затова ще бъда зле посрещнат тук и гледан с лошо око там, ако приема това, което ми предлагате, монсеньор.

— Да нямате вече самонадеяната мисъл, че не ви предлагам това, което заслужавате, господине? — запита кардиналът с презрителна усмивка.

— Монсеньор, ваше високопреосвещенство сте стократно добър към мене и, напротив, мисля, че не съм направил още нищо, за да бъде достоен за вашето благоволение. Обсадата на Ла Рошел ще започне, монсеньор; ще служа пред очите ви, ваше високопреосвещенство, и ако имам щастието да се държа при тази обсада така, че да заслужа вниманието ви, тогава ще имам вече зад гърба си подвиг; той ще оправдае покровителството, с което желаете да ме удостоите. Всяко нещо с времето си, монсеньор; може би по-късно ще имам право да постъпя при вас, но сега ще изглежда, че се продавам.

— С други думи, отказвате да служите при мене, господине — рече кардиналът с досада, през която прозираше все пак известно уважение; — бъдете спокоен и запазете омразата и приятелството си.

— Монсеньор…

— Добре, добре — прекъсна го кардиналът, — не ви се сърдя; но вие разбирате, че на човек му дотяга да брани приятелите си и да ги възнаграждава, а не дължи нищо на враговете си, но все пак ще ви дам един съвет: внимавайте, господин д’Артанян, защото в момента, когато престана да ви покровителствувам, няма да дам за живота ви и пукната пара.

— Ще се старая, ваша светлост — отвърна гасконецът с благородна увереност.

— Спомнете си по-късно, когато и да е, ако ви сполети нещастие — каза умишлено Ришельо, — че аз ви потърсих пръв и че направих, каквото мога, за да предотвратя това нещастие.

— Каквото и да се случи — заяви д’Артанян, като сложи ръка на гърдите си и се поклони, — аз ще ви бъда вечно признателен, ваше високопреосвещенство, за това, което направихте сега за мене.

— И така, господин д’Артанян, както сам казахте, ще видим след похода. Аз ще ви наблюдавам, защото ще бъда там — продължи кардиналът и посочи на д’Артанян бляскавите доспехи, които трябваше да облече, — а когато се завърнем, ще преценим!

— Монсеньор — извика д’Артанян, — не изливайте върху мене гнева си; бъдете безпристрастен, монсеньор, ако се убедите, че постъпвам като почтен човек.

— Млади момко — отговори Ришельо, — ако имам възможност да ви кажа още веднъж това, което ви казах днес, обещавам, че ще ви го кажа.

Последните думи на Ришельо изразяваха страшно съмнение, те ужасиха д’Артанян повече, отколкото ако го бяха заплашили, защото бяха предупреждение. И тъй, кардиналът искаше да го предпази от някакво нещастие, което го застрашаваше. Той отвори уста да отговори, но кардиналът то отпрати с едно едничко високомерно движение.

Д’Артанян излезе, но на вратата смелостта беше готова да му изневери и малко остана да се върне. Обаче сериозното и строго лице на Атос изникна пред погледа му: ако беше сключил с кардинала съюза, който той му предлагаше, Атос не би му подал вече ръка, би се отрекъл от него.

Тоя страх го задържа — толкова голямо е влиянието на действително силния характер върху всичко, което го заобикаля.

Д’Артанян слезе по същото стълбище, по което беше дошъл, и намери пред вратата Атос и четиримата мускетари. Те го чакаха и бяха започнали да се безпокоят. Д’Артанян ги успокои с една дума, а Планше изтича да предупреди другите постове, че е излишно да стоят повече на стража, тъй като господарят му е излязъл жив и здрав от двореца на кардинала.

Като се върнаха в жилището на Атос, Арамис и Портос запитаха кои са причините на тая странна среща, но д’Артанян им отговори само, че господин дьо Ришельо го е повикал, за да му предложи да постъпи в гвардията му с чин лейтенант, но той отказал.

— И добре сте направили — обадиха се в един глас Портос и Арамис.

Атос сериозно се замисли и не отвърна нищо. Но когато останаха сами, той каза:

— Вие сте постъпили, както трябваше да постъпите, д’Артанян, но може би сте сбъркали.

Д’Артанян въздъхна. Сякаш чу собствения си глас, скрит дълбоко в душата му, който му казваше, че го очакват големи нещастия.