Тримата мускетари

В любовта — единствената жена, която бе обичал, беше госпожа Бонасийо, а госпожа Бонасийо бе изчезнала и той не можа да открие какво е станало с нея.

В попрището — той, незначителният, беше станал враг на кардинала, с други думи, на човека, пред когото трепереха най-високопоставените личности в кралството, като започнем от краля.

Този човек можеше да го смаже и все пак не направи това: за един проницателен ум като д’Артаняновия това снизхождение беше прозорче, през което той поглеждаше в едно по-добро бъдеще.

После си беше спечелил и друг враг, за когото мислеше, че не е толкова опасен; но чувствуваше несъзнателно, че не бива да го подценява: този враг беше милейди.

В замяна на всичко това бе придобил закрилата и благосклонността на кралицата, но благосклонността на кралицата по това време беше нов повод за преследвания; а закрилата й, както е известно, много зле закриляше: доказателство за това бяха Шале и госпожа Бонасийо.

Единствената му истинска придобивка през цялото това време беше диамантът за пет-шест хиляди ливри, който носеше на пръста си; но този диамант — в честолюбивите си стремежи д’Артанян искаше да го запази, за да може един ден да му послужи като отличителен знак пред кралицата, — този диамант, с който не можеше да се раздели сега, не струваше повече от камъчетата, които тъпчеше с крака.

Казваме камъчета, които тъпчеше, защото д’Артанян размишляваше по тези въпроси, като се разхождаше самотен по един живописен малък път, който водеше от лагера за селото Ангутен; но погълнат от тези мисли, той беше се отдалечил от лагера повече, отколкото предполагаше. Денят вече преваляше и на него му се стори, че зад един плет блести при последните лъчи на залязващото слънце дуло на пушка.

Д’Артанян имаше зорко око и подвижен ум, той разбра, че пушката не е отишла там от само себе си и че онзи, който я носеше, не се беше скрил зад плета с приятелски намерения. Реши да избяга, но забеляза от другата страна на пътеката, зад една скала, дулото на втора пушка.

Явна засада.

Младежът хвърли поглед върху първата пушка и с известна тревога забеляза, че тя се насочва към него, но веднага щом дулото й застана неподвижно, той се хвърли по очи на земята. В същото време се раздаде изстрел и д’Артанян чу свиренето на куршума, който прелетя над главата му.

Нямаше време за губене. Д’Артанян скочи веднага и в същия миг куршумът от другата пушка разпръсна камъчетата на същото място на пътеката, където преди малко бе легнал на земята.

Д’Артанян не беше от ония безразсъдно смели хора, които търсят глупава смърт само за да се каже за тях, че не са отстъпили нито крачка. Впрочем тук не се касаеше за смелост — беше попаднал в засада.

„Ако стреля още веднъж — каза си той, — загубен съм!“

И веднага хукна към лагера, колкото му държат краката, с бързината на хората от неговия край, тъй известни с пъргавината си; но колкото и бързо да бягаше, първият, който беше стрелял, успя да напълни пак пушката си, стреля повторно и този път толкова точно, че куршумът проби шапката на д’Артанян и тя отлетя на десетина крачки от него.

Понеже нямаше друга шапка, д’Артанян си я прибра тичешката, стигна запъхтян и много бледен в лагера, седна, без да каже никому нито дума, и се замисли.

Тая случка можеше да има три причини:

Първата и най-естествената: това можеше да бъде засада на ларошелци, които с удоволствие биха убили един гвардеец на негово величество — едно защото щяха да имат един враг по-малко, и, второ, защото този враг можеше да има в джоба си добре натъпкана кесия.

Д’Артанян взе шапката си, разгледа дупката от куршума и поклати глава. Куршумът не беше куршум от мускет, а, куршум от аркебуза19; точността на изстрела го беше навела вече на мисълта, че е стреляно със собствено оръжие: значи засадата не беше от военни лица, щом куршумът не беше калибрен.

Това можеше да бъде мил спомен от господин кардинала. Читателят не е забравил, че д’Артанян забеляза благодарение на щастливия слънчев лъч дулото на пушката тъкмо когато се чудеше на великото търпение на негово високопреосвещенство.

Но д’Артанян поклати глава. Негово високопреосвещенство рядко прилагаше такива средства към хора, които можеше да улови само с едно протягане на ръката.

Можеше да бъде и отмъщение на милейди.

— Да, това беше по-вероятно.

Той напразно се мъчеше да си спомни лицата или облеклото на убийците; избягал беше толкова бързо от тях, че не бе успял да забележи нищо.

— Ах, мои бедни приятели! — прошепна д’Артанян. — Къде сте? Колко ми липсвате!

Д’Артанян прекара много лошо нощта. Три-четири пъти той се стряска насън, струваше му се, че някой се приближава до леглото му и иска да го намушка. Но съмна, без тъмнината да донесе някакво нещастие.

Д’Артанян се боеше, че това няма да го отмине.

Д’Артанян не излезе целия ден; извини се сам пред себе си, че времето е лошо.

На втория ден в девет часа свириха сбор. Орлеанският дук обикаляше постовете. Гвардейците се строиха, д’Артанян зае мястото си между своите другари.