Тримата мускетари

— Тайната ти струва ли си поне труда да ти запазя живота? — запита младежът, като се сдържа да не го убие.

— Да, ако смятате, че животът има значение за човек, който е двадесет и две годишен като вас и може да постигне всичко, когато е хубав и храбър като вас.

— Нещастнико — подкани го д’Артанян, — хайде говори бързо, кой ти поръча да ме убиеш?

— Една жена, която не познавам, но която наричаха милейди.

— Но щом не познаваш тая жена, откъде знаеш името й?

— Приятелят ми я познаваше и той я наричаше така, тя имаше работа с него, а не с мене; дори в джоба му има писмо от нея, което трябва да е от голямо значение за вас, ако се съди по това, което съм го чувал да казва.

— Но ти как стана съучастник в това престъпление?

— Предложи ми да свършим двама работата и аз приех.

— И колко ви даде тя за това благородно дело?

— Сто луи.

— Добра цена. Доволен съм — възкликна засмян момъкът, — тя смята, че струвам нещо. Сто луи! Това е цяло състояние за двама негодници като вас: и така, разбирам защо си приел и ти прощавам, но при едно условие.

— Какво? — попита тревожно войникът, като видя, че всичко още не се е свършило.

— Ще отидеш да вземеш писмото, което е в джоба на приятеля ти.

— Но това е друг начин да ме убиете! — извика убиецът. — Как мога да донеса писмото под обстрела от укреплението?

— Все пак ти трябва да се решиш да го донесеш или, заклевам се, че ще умреш от собствената ми ръка.

— Милост, господине, пощадете ме! В името на младата жена, която обичате, която може би смятате за умряла, но която е жива! — викна убиецът и падна на колене, като се опираше на ръката си, защото започваше да губи сили от загубата на кръв.

— Отде знаеш, че има млада жена, която обичам, и че съм смятал тая жена за мъртва? — попита д’Артанян.

— От писмото, което се намира в джоба на приятеля ми.

— Ти виждаш много добре тогава, че това писмо ми е необходимо — продължи д’Артанян. — И така, не се бави, никакво колебание или колкото и да ми е отвратително да потопя още веднъж шпагата си в кръвта на нещастник като тебе, давам ти честната си дума…. — При тези думи д’Артанян се развика така застрашително, че раненият стана.

— Спрете! Спрете! — извика той, придобил смелост от ужаса, който го бе обхванал. — Отивам… отивам!…

Д’Артанян взе пушката на войника, накара го да мине пред него и го подкара към другаря му, като го мушкаше в кръста с върха на шпагата си.

Страшна гледка представляваше този нещастник, който оставяше по пътя си дълга кървава диря — пребледнял от близката смърт, той се опитваше да се довлече незабелязано до трупа на съучастника си, който лежеше на двадесет крачки от него!

Такъв ужас беше изписан на лицето му, покрито със студена пот, че д’Артанян го съжали и като го погледна презрително, му каза:

— Добре! Ще ти покажа каква е разликата между един смел човек и един страхливец като тебе. Стой тука, аз отивам.

И с бързи стъпки и будно око, като наблюдаваше движенията на противника и използуваше всички видоизменения на почвата, д’Артанян стигна до втория войник.

Имаше два начина да постигне целта си: да го претърси на самото място или да го пренесе, като използува тялото му за щит, и да го претърси в окопа.

Д’Артанян предпочете втория начин и дигна убиеца на плещите си в същия миг, в който врагът стреляше.

Лекото потръпване, тъпият удар на три куршума, които пробиваха месата, последният стон и предсмъртната тръпка доказаха на д’Артанян, че този, който искаше да го убие, е спасил живота му.

Д’Артанян стигна окопа и хвърли трупа до ранения, който беше бледен като мъртвец.

Веднага започна претърсването: кожен портфейл, кесия, в която навярно се намираше част от сумата, що убиецът беше получил, чашка със зарове — това беше наследството на умрелия.

Той остави чашката и заровете, където бяха паднали, хвърли кесията на ранения и отвори нетърпеливо портфейла. Между няколко маловажни книжа намери следното писмо — писмото, което бе отишъл да вземе с риск на живота си:

„Понеже изгубихте дирите на тази жена и сега тя е в безопасност в манастир, където по никой начин не биваше да я оставите да пристигне, постарайте се поне да не изпуснете мъжа; в противен случай — знаете, че ръката ми е дълга и скъпо ще заплатите стоте луи, които получихте от мене.“

Нямаше подпис. Но беше ясно, че писмото е от милейди. Затова той го запази като улика й скрит зад ъгъла на окопа, почна да разпитва ранения. Той призна, че се беше наел заедно с другаря си, същия, който бе убит преди малко, да отвлече някаква млада жена, която трябвало да напусне Париж през лавилетската врата, но се отбили да пийнат в една кръчма, закъснели с десет минути и изпуснали каретата.

— Какво щяхте да правите с тази жена? — запита неспокойно д’Артанян.

— Трябваше да я предадем в един дом на площад Роаял — отговори раненият.