Тримата мускетари

— Кълна се в светото евангелие — извика д’Артанян, като се хвърли към умиращия, — кълна ви се, не знаех, че това вино е отровно и аз щях да пия като вас.

— Не ви вярвам — изпъшка войникът. И издъхна в страшни мъки.

— Ужасно! Ужасно! — шепнеше Атос, докато Портос чупеше бутилките, а Арамис даваше малко късни нареждания да потърсят изповедник.

— О, приятели мои! — възкликна д’Артанян. — Вие още веднъж ми спасихте живота, и не само моя, но и живота на тия господа. Господа — продължи той, като се обърна към гвардейците, — моля ви да пазите в тайна тая случка. Може би висши особи имат пръст в това, което видяхте, и цялото нещастие ще падне върху нас.

— Ах, господине — бърбореше Планше ни жив, ни умрял, — ах, господине, как леко се отървах!

— Как, нещастнико! — извика д’Артанян. — Нима щеше да пиеш от моето вино?

— Щях да изпия една малка чашка за здравето на краля, господине, ако Фуро не ми беше казал, че ме викат.

— Уви! — отговори Фуро, а зъбите му тракаха от страх, — Исках да излезе, за да си пийна сам!

— Господа — обърна се към гвардейците д’Артанян. — вие разбирате, че едно такова угощение ще бъде много тъжно след всичко, което се случи. И така, приемете моите извинения и моля ви да отложим обеда за друг път.

Двамата гвардейци приеха вежливо извиненията на д’Артанян и като разбраха, че четиримата приятели искат да останат сами, си отидоха.

Когато младият гвардеец и тримата мускетари останаха сами, те се спогледаха и ясно личеше, че всеки разбира сериозността на положението.

— Преди всичко — предложи Атос — да излезем от тая стая. Не е приятно присъствието на човек, умрял от насилствена смърт.

— Планше — рече д’Артанян, — поверявам ви трупа на този нещастник. Да бъде погребан в свето място. Вярно е, че той извърши престъпление, но се разкая.

И четиримата другари излязоха от стаята, като оставиха Планше и Фуро да се погрижат за погребението на Бризмон.

Стопанинът им даде друга стая и им поднесе варени яйца и вода, която Атос сам извади от кладенеца. От няколко думи Портос и Арамис разбраха какво е положението.

— Е, драги приятелю — каза д’Артанян на Атос, — вие виждате, че това е война не на живот, а на смърт.

Атос поклати глава.

— Да, да — отвърна той, — виждам добре, но смятате ли, че е тя?

— Уверен съм в това.

— А аз, да ви призная, още се съмнявам.

— Но лилията на рамото?

— Това е някоя англичанка, която е извършила злодеяния във Франция и са я жигосали заради престъплението й.

— Атос, това е вашата жена, уверявам ви — повтаряше д’Артанян, — не си ли спомняте, че всички отличителни черти си съвпадат?

— Аз все пак мисля, че другата е умряла, толкова добре я обесих.

Сега пък д’Артанян поклати глава.

— Но какво да правим? — запита момъкът.

— Там е работата, че не може да се живее така с меч, вечно надвиснал над главата — отговори Атос, — трябва да се излезе от това положение.

— Но как?

— Слушайте, опитайте се да я намерите и да се обясните с нея. Кажете й: мир или война! Давам ви честната си дума на благородник, че никога няма да кажа нито дума за вас, че никога няма да предприема нищо срещу вас. Вие от своя страна ми дайте тържествена клетва, че няма да се занимавате с мене: в противен случай ще отида при канцлера, ще отида при краля, ще отида при палача, ще настроя целия двор срещу вас, ще открия, че сте жигосана, ще ви предам на съда и ако ви оправдаят, тогава ще ви убия, честна дума на благородник, ще ви убия край някоя ограда като бясно куче.

— Този начин доста ми харесва — призна д’Артанян, — Но как да я намеря?

— Времето, драги мой, времето ще ви поднесе удобния случай, а случаят дава на човека двойни възможности да спечели: колкото повече си заложил, толкова повече ще спечелиш, ако умееш да изчакваш.

— Да, но да чакаш, заобиколен от убийци и отровители…

— Ха! — прекъсна го Атос. — Бог ни е закрилял досега, бог ще ни закриля и занапред.

— Нас да. Всъщност ние сме мъже и в края на краищата съдбата ни е да излагаме живота си на опасност, но тя! — добави той шепнешком.

— Коя тя? — запита Атос.

— Констанс.

— Госпожа Бонасийо! Ах, вярно — рече Атос. — Бедни приятелю! Забравих, че сте влюбен.

— Но — намеси се Арамис — нали разбрахте от писмото, което сте намерили в нещастния покойник, че тя е в манастир? В манастира тя е много добре, а щом свърши обсадата на Ла Рошел, аз лично ви обещавам…

— Добре! — обади се Атос. — Добре! Знаем, че вашите мисли са устремени към вярата.

— Аз съм мускетар само временно — добави смирено Арамис.

— Изглежда, че отдавна няма известие от любовницата си — прошепна Атос. — Но не обръщайте внимание, това ни е известно.

— Слушайте — обади се Портос, — има един много прост начин.

— Какъв е той? — запита д’Артанян.

— Тя е в манастир, нали? — продължи Портос.

— Да.

— Е, добре! Веднага щом свърши обсадата, ще я отвлечем от тоя манастир.

— Да, но трябва да узнаем в кой манастир е.

— Вярно — съгласи се Портос.

— Аз мисля… — подзе Атос. — Не казахте ли, драги д’Артанян, че кралицата е избрала в кой манастир да бъде?

— Да, така поне мисля.

— Е, тогава Портос ще ни помогне.

— Как, моля?