Тримата мускетари

Планше, много горд, че е стигнал до почетното звание домакин, реши да се прояви както трябва. За целта той взе за помощник слугата на един от гостите на господаря си, наречен Фуро, и оня мним войник, който беше поискал да убие д’Артанян и който, понеже не принадлежеше към никоя част, бе постъпил на служба при д’Артанян, или по-скоро при Планше, след като д’Артанян му беше спасил живота.

Когато настана време за угощението, двамата гости дойдоха, заеха местата си и блюдата бяха наредени на масата. Планше прислужваше с кърпа на ръка, Фуро отпушваше бутилките, а Бризмон, така се казваше раненият войник, преливаше в гарафи виното от бутилките, което, изглежда, се беше поразмътило по пътя. Първата бутилка от това вино беше малко мътна на дъното, Бризмон изля утайката в една чаша и д’Артанян му позволи да я изпие, защото нещастният беше още доста слаб.

Гостите бяха изяли вареното и щяха да поднесат първата чаша към устните си, когато изведнъж от фортовете Луи и Ньоф екнаха топовни гърмежи. Гвардейците помислиха, че това е неочаквано нападение или от страна на обсадените, или от страна на англичаните, и грабнаха веднага шпагите си. Д’Артанян, не по-малко пъргав от тях, направи същото и тримата изтичаха към постовете си.

Но едва изскочиха от лавката и разбраха причината за тоя голям шум. Викове: „Да живее кралят!“, „Да живее господин кардиналът!“, ехтяха от всички страни и навсякъде биеха барабани.

И наистина кралят, както казахме, беше много нетърпелив. Преминал без почивка два етапа, той пристигаше с цялата си свита и с едно подкрепление от десет хиляди души. Пред него и зад него вървяха мускетарите му. Д’Артанян, застанал в шпалир с ротата си, поздрави с изразително движение приятелите си, които го следяха с очи, и господин дьо Тревил, който пръв го забеляза.

Тържеството по посрещането завърши и четиримата приятели скоро се прегърнаха.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Как дойдохте тъкмо навреме! Ястията навярно още не са изстинали, нали, господа? — добави младежът, като се обърна към двамата гвардейци, които представи на приятелите си.

— Ха! Ха! Изглежда, че ще гуляем — подхвърли Портос.

— Надявам се, че на обеда ви няма жени! — обади се Арамис.

— Имате ли хубаво вино във вашата лавка? — запита Атос.

— Дявол да го вземе. Вашето вино още не е изпито, драги приятелю — отвърна д’Артанян.

— Нашето вино ли? — зачуди се Атос.

— Да, това, което вие ми изпратихте.

— Ние сме ви изпратили вино?

— Но вие знаете много добре, това тънко винце от анжуйските лозя.

— Да, зная много добре за какво вино говорите.

— Виното, което предпочитате.

— Разбира се, когато няма нито шампанско, нито шамбертен.

— Е, по липса на шампанско и шамбертен ще се задоволите с него.

— Значи ние, пиячите, сме наредили да докарат анжуйско вино? — попита Портос.

— Не, става дума за виното, което ми изпратихте от ваше име.

— От наше име ли? — възкликнаха и тримата мускетари.

— Арамис, вие ли сте изпратили вино? — запита Атос.

— Не. А вие, Портос?

— Не, а вие, Атос?

— Не.

— Ако не сте вие, вашият кръчмар тогава — продължи д’Артанян.

— Нашият кръчмар ли?

— Да, вашият кръчмар, Годо, кръчмарят на мускетарите.

— Дявол да го вземе, който и да го е изпратил, няма значение — каза Портос, — да го опитаме и ако е добро, да го изпием.

— Не — рече Атос, — да не пием вино от непознат източник.

— Имате право, Атос — добави д’Артанян. — Никой от вас ли не е поръчвал на кръчмаря Годо да ми изпрати вино?

— Не! И все пак той ви е изпратил от наше име?

— Ето писмото! — отвърна д’Артанян. И показа бележката на другарите си.

— Това не е неговият почерк! — извика Атос. — Аз го познавам, аз уредих общите сметки, преди да заминем.

— Лъжливо писмо — заяви Портос. — Ние не сме били задържани.

— Д’Артанян — каза с укор Арамис, — как повярвахте, че сме дигали врява?…

Д’Артанян пребледня и конвулсивни тръпки пробягнаха по цялото му тяло.

— Ти ме плашиш — забеляза Атос, който му говореше на „ти“ само в извънредни случаи. — Но какво се е случило?

— Да тичаме, да тичаме, приятели! — извика д’Артанян. — Страшно подозрение ми минава през ума! Дали и това не е отмъщение на тази жена?

Атос също пребледня.

Д’Артанян се втурна към лавката, тримата мускетари и двамата гвардейци го последваха.

Първото нещо, което порази д’Артанян, когато влязоха в столовата, беше Бризмон, който лежеше на земята и се търкаляше в страшни гърчове.

Планше и Фуро, бледи като мъртъвци, се опитваха да му помогнат, но беше ясно, че всякаква помощ е излишна: лицето на умиращия се гърчеше в предсмъртни мъки.

— Ах! — извика той, като забеляза д’Артанян. — Ах! Това е ужасно! Престорихте се, че ми дарявате живота, а ме отровихте!

— Аз ли, нещастнико! — извика д’Артанян. — Какво говориш?

— Говоря, че вие ми дадохте това вино, говоря, че вие ми казахте да го изпия, говоря, че вие искахте да ми отмъстите, говоря, че това е ужасно!

— Не мислете така, Бризон — заоправдава се д’Артанян — не мислете така, кълна ви се, не е истина…

— О! Но има бог! Бог ще ви накаже! Господи, нека той се мъчи един ден, както се мъча аз!