Тримата мускетари

— Предложението ви е много разумно — отвърна д’Артанян. — За нещастие аз не разполагам с много време, защото точно в дванадесет часа имам среща. И така, защищавайте се, господине, защищавайте се!

Бернажу не беше от ония хора, които чакат да ги подканят по два пъти. Още същия миг шпагата блесна в ръката му и като имаше предвид възрастта на противника си, той се нахвърли върху него с надеждата, че ще го сплаши.

Но д’Артанян беше издържал предната вечер изпита си и възгордян от скорошната победа, цял проникнат от мисълта за предстоящата кралска милост, реши да не отстъпва нито крачка: шпагите се кръстосаха до дръжките и тъй като д’Артанян стоеше твърдо на мястото си, противникът му направи крачка назад. Но при това движение шпагата на Бернажу се отклони, д’Артанян издебна този момент, отби удара, хвърли се напред и засегна противника си в рамото. Сега пък д’Артанян отстъпи веднага крачка назад и дигна нагоре шпагата си; но Бернажу му извика, че това не е нищо, нахвърли се слепешком върху него и сам се натъкна на шпагата му. Обаче той не падаше и не се признаваше за победен, а само отстъпваше към дома на господин дьо Ла Тремуй, при когото служеше негов роднина. Д’Артанян не знаеше колко е тежка последната рана, която беше нанесъл на противника си, затова го преследваше усилено. Той навярно щеше да го довърши с третия удар, но шумът, който се дигаше на улицата, стигна до игралната зала и двама приятели на гвардееца, които бяха чули разговора му с д’Артанян и го бяха видели да излиза веднага след този разговор, изскочиха с шпаги в ръка от игралната зала и се нахвърлиха върху победителя. Но веднага се появиха Атос, Портос и Арамис и в момента, когато двамата гвардейци нападнаха младия им другар, те ги принудиха да се обърнат. В същия миг Бернажу падна и понеже гвардейците останаха само двама срещу четирима, започнаха да викат:

— На помощ, другари от дома на Тремуй!

При тези викове всички, които се намираха в дома, излязоха и се нахвърлиха върху четиримата другари, които също започнаха да викат:

— На помощ, мускетари! — Този вик обикновено намираше отзвук, защото всички знаеха, че мускетарите са врагове на негово високопреосвещенство и ги обичаха заради омразата им към кардинала. Така че гвардейците от другите роти, които не служеха при Червения дук, както го беше нарекъл Арамис, при такива разпри вземаха обикновено страната на кралските мускетари. От тримата гвардейци от ротата на господин Де-з-Есар, които минаваха, двамата отидоха на помощ на четиримата другари, а третият се затича към дома на господин дьо Тревил, като викаше:

— На помощ, мускетари!

Както винаги домът на дьо Тревил беше пълен с мускетари. Те се притекоха на помощ на другарите си; схватката стана обща, но мускетарите имаха надмощие: гвардейците на кардинала и хората на господин дьо ла Тремуй отстъпиха в дома и затвориха вратите тъкмо навреме, като попречиха на враговете да нахлуят заедно с тях. Раненият още в началото беше пренесен вътре, но както споменахме, в много лошо състояние.

Възбуждението сред мускетарите и техните съюзници беше стигнало крайния си предел и те вече обмисляха дали да запалят дома на господин дьо Ла Тремуй, за да накажат слугите му, които бяха дръзнали да нападнат кралските мускетари. Предложението бе направено и прието с възторг, но за щастие удари единадесет часът; д’Артанян и другарите му си спомниха за аудиенцията и понеже не им се искаше да бъде нанесен един такъв славен удар без тях, успяха да успокоят духовете. Хвърлиха само няколко камъка по вратите, но вратите устояха: тогава им омръзна. Всъщност тези, които можеха да се сметнат за главни виновници в случая, се бяха отделили преди малко от другите и отиваха към дома на господин дьо Тревил, който ги очакваше, осведомен вече за боя.

— По-скоро в Лувър — каза той, — в Лувър да не губим нито миг и да се постараем да видим краля, преди да бъде предупреден от кардинала; ще му представим тоя случай като продължение на вчерашния и те ще минат заедно.

Господин дьо Тревил, придружен от четиримата младежи, се запъти към Лувър, но за голяма изненада на капитана на мускетарите там му съобщиха, че кралят е отишъл на лов за елени в гората Сен Жермен. Господин дьо Тревил накара да му повторят два пъти тази вест и другарите му видяха, че при всяко повтаряне лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

— Негово величество имаше ли вчера намерение да отиде на лов? — запита той.

— Не, ваше превъзходителство — отвърна камердинерът. — Тая сутрин главният егер му съобщи, че заради него нощес са отбили един елен. Най-напред той отговори, че няма да отиде, после не можа да устои на удоволствието, което му обещаваше този лов, и след закуската замина.

— Кралят вижда ли се с кардинала? — попита господин дьо Тревил.

— По всяка вероятност да — отвърна камердинерът, — защото тая сутрин видях, че каляската на негово високопреосвещенство е впрегната, запитах къде отиват и ми отговориха: в Сен Жермен.