Тримата мускетари

— Не, господине, аз говоря за опората на държавата, за своя единствен служител, за своя единствен приятел, за господин кардинала.

— Негово високопреосвещенство не е негово светейшество, сир.

— Какво искате да кажете, господине?

— Само папата е непогрешим и тази непогрешимост не се простира върху кардиналите.

— Вие искате да кажете, че той ме лъже, искате да кажете, че той ми изменя. Тогава вие го обвинявате. Хайде кажете, признайте открито, че го обвинявате.

— Не, сир; аз казвам, че той самият се лъже; казвам, че той е бил зле осведомен; казвам, че е избързал с обвиненията си към мускетарите на ваше величество, към които е несправедлив, и че е черпил сведения от лоши източници.

— Обвинението иде от господин дьо Ла Тремуй, от самия дук. Какво ще отговорите на това?

— Бих могъл да отговоря, сир, че той е много заинтересован в тази работа и не може да бъде напълно безпристрастен свидетел; но далеч от тая мисъл, сир; аз познавам дука като честен благородник и ще приема неговите думи, но при едно условие, сир.

— Какво условие?

— Нека ваше величество го повика, нека го разпита, но лично, между четири очи, без свидетели, и ме повикайте, ваше величество, веднага щом изпратите дука.

— Да, добре! — каза кралят. — И вие ще се съгласите ли с това, което каже господин дьо Ла Тремуй?

— Да, сир.

— Ще приемете ли мнението му?

— Разбира се.

— И ще се съгласите ли с удовлетворението, което той ще ви поиска?

— Напълно.

— Ла Шене! — извика кралят. — Ла Шене! — Довереният камердинер на Луи XIII, който винаги стоеше до вратата, влезе.

— Ла Шене — каза кралят, — нека повикат веднага господин дьо Ла Тремуй! Искам да говоря с него още тая вечер.

— Ваше величество, давате ли дума, че след като изпратите господин дьо Ла Тремуй, няма да се видите с никого, преди да се срещнете с мене?

— С никого, имате честната дума на благородник.

— Тогава до утре, сир.

— До утре, господине.

— В колко часа ще благоволите, ваше величество?

— Когато пожелаете.

— Боя се, че ако дойда много рано, мога да ви събудя, ваше величество.

— Да ме събудите? Та аз спя ли? Аз не спя вече, господине. Понякога сънувам, това е всичко. Елате, колкото рано искате, елате в седем часа, но пазете се, ако вашите мускетари са виновни.

— Ако моите мускетари са виновни, сир, виновниците ще бъдат предадени в ръцете на ваше величество и вие ще постъпите с тях, както намерите за добре. Ваше величество, не желаете ли нещо друго? Кажете, ваше величество, готов съм да се подчиня.

— Не, господине, не, и ненапразно са ме нарекли Луи Справедливи. И така до утре, господине, до утре.

— Бог да ви пази дотогава, ваше величество!

Колкото и малко да спа кралят, господин дьо Тревил спа още по-малко. Той беше пратил да предупредят още същата вечер тримата мускетари и техният другар да се явят при него сутринта в шест часа и половина. Взе ги със себе си, без да им каже нещо, без да им обещава нещо. Той не скри, че тяхната, дори и неговата собствена съдба зависят само от случая.

Като стигнаха до малката стълба, той ги остави да чакат. Ако кралят все още им беше сърдит, щяха да си отидат, без да ги забележат; ако ли кралят се съгласеше да ги приеме, оставаше само да ги извикат.

Като влезе в личната чакалня на краля, господин дьо Тревил видя Ла Шене, който му каза, че вечерта не намерили дук дьо Ла Тремуй в дома му. Бил се прибрал много късно и не можал да се яви в Лувър. Дошъл едва преди малко и сега бил при краля.

Това обстоятелство хареса много на господин дьо Тревил, който сега беше уверен, че никакво чуждо влияние не ще се промъкне между това, което ще каже господин дьо Ла Тремуй, и него.

И наистина, едва изминаха десет минути и вратата на кралския кабинет се отвори — господин дьо Тревил видя да излиза оттам господин дьо Ла Тремуй, който се приближи до него и му каза:

— Господин дьо Тревил, негово величество ме повика, за да узнае какво е станало вчера сутринта в моя дом. Казах му истината, с други думи, че моите хора са виновни и че съм готов да ви искам извинение. Понеже ви срещам сега, приемете моите извинения и продължавайте да ме смятате за свой приятел.

— Господин дук — каза господин дьо Тревил, — аз бях така уверен във вашата честност, че пожелах единственият ми защитник пред негово величество да бъдете вие. Виждам, че не съм се излъгал и ви благодаря, че във Франция все още има един благородник, за когото човек, без да сгреши, може да каже това, което аз казах за вас.

— Добре, добре! — обади се кралят, който беше чул всички тези любезности от вратата. — Само че кажете му, Тревил, понеже, той иска да бъде ваш приятел, че и аз бих желал да му бъда приятел, но той ме пренебрегва, че ето вече три години как не съм го виждал и той идва само когато го повикам. Предайте му всичко това от мое име, защото един крал не може сам да каже тия неща.

— Благодаря, сир, благодаря — каза дукът. — Но нека ваше величество знае, разбира се, не говоря за господин дьо Тревил, че не са най-предани ония, които той вижда по всяко време на денонощието.