— А! Значи вие чухте какво казах; толкова по-добре, господине, толкова по-добре — обади се кралят, като се показа на вратата. — А! Вие ли сте, Тревил? Къде са мускетарите ви? Оня ден ви казах да ми ги доведете, защо не го сторихте?
— Те са долу, сир, и Ла Шене с ваше разрешение ще ги повика.
— Да, да, нека дойдат веднага; наближава осем, а в девет часа очаквам посещение. Свободен сте, господин дук, но непременно идвайте по-често. Влезте, Тревил.
Дукът се поклони и излезе. В момента, когато той отваряше вратата, на горните стъпала на стълбището се показаха тримата мускетари и д’Артанян, водени от Ла Шене.
— Елате, мои храбреци, елате — каза кралят, — искам да ви мъмря.
Мускетарите се приближиха с поклон; д’Артанян вървеше след тях.
— Как, дявол да го вземе — продължи кралят, — вие четиримата за два дни извадихте от строя седем гвардейци на негово високопреосвещенство! Много е, господа, много е! Ако върви все така, негово високопреосвещенство ще трябва да подменява всеки три седмици гвардията си, а аз ще бъда принуден да прилагам указите с всичката им строгост. Да убиете един, и то случайно, както и да е, но седем за два дена е много, повтарям, извънредно много.
— Ваше величество, виждате, че те идат напълно съкрушени и разкаяни да молят за прошка.
— Напълно съкрушени и разкаяни! Хм! — каза кралят. — Не вярвам на престорените им лица. Особено оня гасконец там. Елате тук, господине.
Д’Артанян разбра, че тази любезност се отнася до него, и се приближи, като си придаде най-отчаян вид.
— Е! Защо ми казахте, че е младеж? Той е дете, господин дьо Тревил, същинско дете! Той ли е нанесъл страшния удар с шпага на Жюсак?
— И двата славни удара на Бернажу.
— Наистина ли!
— Без да се смята — добави Атос, — че ако не ме беше измъкнал от ръцете на Каюзак, аз положително нямаше да имам честта да ви поднеса сега своите скромни почитания, ваше величество.
— Та той е същински демон, този беарнец, дявол да го вземе! Както би казал кралят, покойният ми баща, нали, господин дьо Тревил? С тоя занаят той сигурно ще изпокъса много дрехи и много шпаги ще изпочупи. А гасконците са все така бедни, нали?
— Сир, трябва да заявя, че в техните планини още не са открити златни рудници, макар че бог е длъжен да ги надари с това чудо като награда за усърдието, с което те поддържаха покойния ви баща в борбата му за престола.
— Това означава, че гасконците са направили и мене самия крал, нали, Тревил, защото аз съм син на баща си? Добре! Така да бъде, не отричам това. Ла Шене, претърсете всичките ми джобове и вижте дали ще намерите четиридесет пистола: ако намерите, донесете ми ги! А сега хайде, момко, сложете си ръката на сърцето и разкажете как стана всичко това?
Д’Артанян разказа с всички подробности вчерашното приключение: как не можал да спи от радост, че ще види негово величество и отишъл при приятелите си три часа преди аудиенцията; как отишли заедно в игралната зала, как Бернажу го подиграл, задето се уплашил да не го ударят с топка в лицето, и едва не заплатил с живота си за тази подигравка и как господин дьо Ла Тремуй, който нямал никаква вина в случая, едва не загубил своя дом.
— Така, точно така — шепнеше кралят. — Това ми каза и дукът. Клетият кардинал! Седем от най-ценните му хора за два дни! Но стига вече, господа, разбирате ли! Стига вече: вие си отмъстихте за улица Феру, и то много повече. Трябва да бъдете доволни.
— Ако вие, ваше величество, сте доволен, и ние сме доволни — заяви Тревил.
— Да, аз съм доволен — добави кралят, като взе шепа злато от ръката на Ла Шене и го изсипа в ръката на д’Артанян. — Ето доказателство — каза той, — че съм доволен.
По онова време днешното понятие за думата гордост не беше още разпространено. Благородникът получаваше пари направо от ръката на краля и не се чувствуваше ни най-малко унизен. И д’Артанян прибра четиридесетте пистола в джоба си без никакво стеснение, напротив, изказа най-голяма благодарност на негово величество.
— Да — каза кралят, като погледна стенния часовник, — да, сега часът е осем и половина, вървете си. Казах ви, че в девет очаквам някого. Благодаря за вашата преданост, господа. Мога да разчитам на нея, нали?
— О! Сир! — викнаха в един глас четиримата другари. — Готови сме да ни нарежат на парчета заради ваше величество.
— Хубаво, хубаво, но останете си цели! Така е по-добре и ще ми бъдете по-полезни. Тревил — добави кралят полугласно, докато другите излизаха, — понеже няма свободно място при мускетарите, пък и ние решихме, че за да се постъпи във вашия полк, е необходимо изпитание, настанете този момък в гвардейската рота на нашия зет Де-з-Есар. Ах, дявол да го вземе! Тревил, радвам се, като си представя как ще се начумери кардиналът — ще побеснее, но все ми е едно, аз съм прав.
И кралят поздрави с ръка Тревил, който излезе и настигна мускетарите си, които си разделяха с д’Артанян четиридесетте пистола.