Тримата мускетари

— Изпреварили са ни — каза господин дьо Тревил. — Господа, ще видя краля довечера, но не ви съветвам да се мяркате пред него.

Съветът беше много разумен и бе даден от човек, който познаваше много добре краля, затова четиримата младежи не се опитаха да му противоречат. И господин дьо Тревил ги покани да се приберат по домовете си и да чакат нарежданията му.

Като се прибра у дома си, господин дьо Тревил реши, че трябва да избърза и да се оплаче пръв. Той изпрати един от своите слуги при господин дьо Ла Тремуй с писмо, в което го молеше да изпъди от дома си гвардееца на господин кардинала и да смъмри хората си, задето са имали дързостта да нападнат мускетарите. Но господин дьо Ла Тремуй, предупреден вече от своя коняр, който, както ни е известно, беше роднина на Бернажу, отговори, че нито господин дьо Тревил, нито пък мускетарите му имат право да се оплакват, а тъкмо обратно, той има това право, тъй като мускетарите са нападнали хората му и са искали да запалят неговия дом. И понеже спорът между двамата благородници можеше да продължи дълго, тъй като всеки, съвсем естествено, щеше да поддържа своето мнение, господин дьо Тревил намери начин за разрешение на въпроса — трябваше да отиде лично при господин дьо Ла Тремуй.

И той отиде веднага в дома му и заповяда да доложат за него.

Двамата благородници се поздравиха вежливо. Те не бяха приятели, но се уважаваха. И двамата бяха храбри и честни хора; и понеже господин дьо Ла Тремуй беше протестант, виждаше рядко краля и не принадлежеше към никоя партия, нямаше изобщо никакво предубеждение в обществените си отношения. Но този път, макар и учтив, приемът му беше по-хладен, отколкото обикновено.

— Господине — каза господин дьо Тревил, — и двамата смятаме, че сме обидени един от друг, и аз дойдох лично, за да изясним заедно това положение.

— С удоволствие — отвърна господин дьо Ла Тремуй, — но аз ви предупреждавам, че съм добре осведомен — вашите мускетари са виновни за всичко.

— Вие сте много справедлив и много разумен човек, господине — каза господин дьо Тревил, — и навярно ще приемете предложението, което ще ви направя.

— Говорете, господине, аз ви слушам.

— Как се чувствува господин Бернажу, роднината на вашия коняр?

— Много зле, господине. Освен раната в ръката, която не е опасна, той е ранен и на друго място — шпагата е засегнала белия му дроб и лекарят не дава почти никаква надежда.

— Но раненият в съзнание ли е?

— Напълно.

— Говори ли?

— С мъка, но говори.

— Добре, господине! Да отидем при него; да го закълнем в името на бога, пред когото той може би скоро ще се яви, да каже истината. Аз го вземам за съдия на собственото ми дело, господине, и ще повярвам на това, което той каже.

Господин дьо Ла Тремуй се позамисли малко, но тъй като беше трудно да се направи по-разумно предложение, се съгласи.

И двамата слязоха в стаята, където лежеше раненият. Щом видя да влизат двамата знатни благородници, които идеха да го посетят, той понечи да се надигне в леглото си, но тъй като беше много слаб и изтощен, от усилието, което направи, му прилоша и почти изгуби съзнание.

Господин дьо Ла Тремуй се приближи до него и му даде да вдиша някакво лекарство, което му възвърна съзнанието. Тогава господин дьо Тревил, който не искаше да бъде обвинен, че е повлиял на болния, покани господин дьо Ла Тремуй да го разпита сам.

Предвижданията на господин дьо Тревил се сбъднаха. Изправен между живота и смъртта, Бернажу и не помисли да скрие истината; той разказа на двамата благородника всичко така, както се беше случило.

Господин дьо Тревил не искаше нищо повече; той пожела на Бернажу бързо оздравяване, сбогува се с господин дьо Ла Тремуй, прибра се в къщи и веднага прати да съобщят на четиримата приятели, че ги чака на обед.

Господин дьо Тревил приемаше много отбрано общество, което се състоеше всъщност само от противници на кардинала. И разбира се, през време на обеда разговорът се въртеше все около двата неуспеха, които бяха претърпели гвардейците на негово високопреосвещенство. Понеже д’Артанян беше героят на тия два дена, върху него се изсипаха всички поздравления, които Атос, Портос и Арамис му отстъпиха не само като добри другари, но и като хора, които доста често са получавали похвали и могат да се откажат в негова полза.

Към шест часа господин дьо Тревил съобщи, че трябва да отиде в Лувър, но понеже часът на аудиенцията, назначен от негово величество, беше минал, вместо да поиска разрешение да мине по малката стълба, той отиде с четиримата младежи в чакалнята. Кралят още не беше се върнал от лов. Нашите младежи чакаха вече от половин час, смесени с тълпата придворни. В този момент всички врати се разтвориха и се съобщи, че Негово величество пристига.

При това съобщение д’Артанян цял се разтрепера. Следващият миг навярно щеше да реши неговото бъдеще. И очите му се впиха тревожно във вратата, през която щеше да влезе кралят.

Луи XIII влезе пръв; той беше в ловджийски костюм, целият в прах, с големи ботуши и с камшик в ръка. От пръв поглед д’Артанян разбра, че кралят е ядосан.