Тримата мускетари

Но явното неразположение на негово величество не попречи на придворните да се наредят на пътя му; в кралските чакални е по-добре да те погледнат с гневен поглед, отколкото изобщо да не те погледнат. Тримата мускетари не се поколебаха и пристъпиха крачка напред, а пък д’Артанян се криеше зад тях; но макар че кралят познаваше лично Атос, Портос и Арамис, той мина край тях, без да ги погледне, без да им продума, сякаш никога не беше ги виждал. Погледът на краля се спря за миг върху господин дьо Тревил, който издържа така твърдо тоя поглед, че кралят извърна очи; след това Негово величество се прибра в покоите си, мърморейки си сърдито.

— Работите вървят зле — забеляза усмихнат Атос. — И този път няма да получим ордени.

— Чакайте тук десет минути — каза господин дьо Тревил. — Ако след десет минути не изляза, върнете се у дома, излишно ще бъде да ме чакате повече.

Четиримата младежи чакаха десет минути, четвърт час, двадесет минути и като видяха, че господин дьо Тревил го няма, излязоха много разтревожени за това, което можеше да се случи.

Господин дьо Тревил влезе смело в кабинета на краля и намери негово величество в много лошо настроение — седнал на едно кресло, той удряше ботушите си с дръжката на камшика, — но това не попречи на господин дьо Тревил да го попита най-хладнокръвно как е със здравето.

— Зле, господине, зле — отвърна кралят. — Скучая.

И наистина това беше най-лошата болест на Луи XIII, който много често повикваше някой от придворните си, завеждаше го до прозореца и му казваше: господин еди-кой си, хайде да поскучаем заедно.

— Как! Ваше величество, вие скучаете! — каза господин дьо Тревил. — Не ви ли достави удоволствие днешният лов?

— Хубаво удоволствие, господине! Всичко се изражда, повярвайте ми, и не зная дивечът ли не оставя вече дири, или пък кучетата са изгубили обонянието си. Подгонихме един стар елен, тичахме след него шест часа и когато почти го заградихме и Сен Симон вече дигаше рога, за да затръби, че еленът е обграден, изведнъж всички кучета се извърнаха настрани и се нахвърлиха върху едно еленче. Ще видите, че ще бъда принуден да се откажа от лова с кучета, както се отказах от лова със соколи. Ах! Аз съм много нещастен крал, господин дьо Тревил! Останал ми беше само един ловджийски сокол и той умря оня ден.

— Наистина, сир, аз разбирам вашето отчаяние, нещастието е голямо; но на вас ви остават, ако не се лъжа, още много соколи и ястреби.

— И никой, който да ги обучава. Соколниците си отиват и сега само аз познавам изкуството на лова със соколи. След мене всичко ще се свърши и ще почнат да ловят дивеч с клопки и примки. Да имах поне време да си обуча ученици! Да, но господин кардиналът не ми дава нито миг спокойствие, говори ми за Испания, за Австрия, за Англия! А! Тъкмо стана дума за кардинала. Господин дьо Тревил, аз съм недоволен от вас.

Господин дьо Тревил очакваше мислите на краля да вземат такава насока. Той познаваше отдавна краля; разбрал беше, че всички тези оплаквания са само предисловия, нещо като възбудително средство, което да го насърчи, за да стигне дотам, където искаше да стигне.

— С какво съм имал нещастието да се провиня пред Ваше величество? — запита господин дьо Тревил, като се престори на много учуден.

— Така ли си изпълнявате длъжността, господине? — продължи кралят, без да отговори направо на въпроса на господин дьо Тревил. — Затова ли ви назначих капитан на моите мускетари, та те да убият човек, да разбунтуват цял квартал, да искат да запалят Париж и вие да не ми споменете нито дума за това. Всъщност — продължи кралят — навярно аз бързам с обвиненията си, навярно размирниците са в затвора и вие идете да ми съобщите, че правосъдието ги е наказало.

— Сир — отвърна спокойно господин дьо Тревил. — Напротив, ида при вас да искам правосъдие.

— Срещу кого? — извика кралят.

— Срещу клеветниците — каза господин дьо Тревил.

— А! Ето ти новина — възкликна кралят. — Да не вземете да ме убеждавате, че вашите проклети мускетари Атос, Портос и Арамис и вашият беарнски младеж не са се нахвърлили като бесни върху клетия Бернажу и не са го измъчвали дотолкова, че навярно той сега е на път да умре? Да не вземете след това да ме уверявате, че те не са обсадили дома на дук дьо Ла Тремуй и че не са искали да го запалят — което може би нямаше да бъде голямо нещастие във време на война, като се има предвид, че тази къща е гнездо на хугеноти; но в мирно време това е много неприятен пример. Кажете, ще отречете ли всичко това?

— А кой ви разказа тази хубава приказка, сир? — запита спокойно господин дьо Тревил.

— Кой ми разказа тази хубава приказка ли, господине? Кой може да бъде, ако не този, който бди, когато аз спя, който работи, когато аз се забавлявам, и който ръководи вътрешния и външния живот на кралството, във Франция и в Европа?

— Ваше величество, говорите навярно за бога — каза господин дьо Тревил, — защото според мене само бог може да стои толкова високо над Ваше величество.