Триумфът на сукубата

— Каква изненада? — Джером никога не правеше изненади. Поне не приятни.

— Няма да е изненада, ако ти кажа, нали?

Типично. Подсмихнах се и се обърнах.

— Нямам време за игричките ти. Или ми кажи какво става или си тръгвай.

— Тръгвам си. Но преди това, запомни едно — той сложи ръка на рамото ми и ме завъртя с лице към него. Потръпнах при докосването и близостта му. С демона не бяхме толкова близки, колкото едно време. — Има само един мъж, който винаги ще присъства в живота ти, само един мъж, на когото винаги ще се отзоваваш. След сто години, той ще бъде пепел, а аз ще бъда онзи, при когото ще продължаваш да се връщаш.

Прозвуча романтично и сексуално, но не беше така. Ни най-малко. Връзката ми с Джером беше много по-дълбока. Бях обвързвана с него и той имаше моята лоялност буквално до дъното на душата ми. Тази връзка щеше да съществува цяла вечност или поне докато силите на ада не решаха да ме прехвърлят към друг архидемон.

— Сводническото ти поведение започва да се изтърква.

Той отстъпи назад, необезпокоен от злобната ми реакция.

— Ако аз съм сводник, Джорджина, то тогава ти какво си?

Появи се ефектен облак пушек и Джером изчезна, преди да мога да отговоря.

Шибани демони.

Стоях сама в апартамента си, прехвърляйки думите му в съзнанието си. Накрая си спомних кое време е и тръгнах към спалнята да се преоблека. Междувременно минах покрай грамотата на Хорейшио. Златният й печат сякаш ми намигна. Обърнах я с лицето надолу и изведнъж се почувствах ужасно. Може и да бях добра в работата си, но това не значеше, че съм горда от себе си.

Оказа се, че съм закъсняла само с петнайсет минути за купона на приятеля ми Питър. Той отвори, преди да успея да почукам. Видях високата му бяла шапка и престилката с надпис: „Целувка за готвача“ и казах:

— Съжалявам. Не знаех, че днес ще снимаме „Железният готвач“1.

— Закъсня — смъмри ме той, размахвайки дървена лъжица във въздуха. — Какво сега, наградиха те и мислиш, че можеш да забравиш правилата за добро държание?

Не обърнах внимание на недоволството му и се вмъкнах вътре. Какво друго да направиш, когато си имаш работа с вампир с обсесивно-компулсивно разстройство?

В дневната видях другите ни приятели, Коди и Хю, да сортират пари на пачки.

— Да не сте обрали банка?

— Не — каза Хю. — Питър поиска да ни сготви цивилизована вечеря и затова решихме да си запълним времето с нещо също толкова цивилизовано.

— Като пране на пари?

— Като покер.

От кухнята чух Питър да мърмори нещо за суфле. Това малко промени представата ми за съмнителни типове, наредени около маса за игра на карти.

— Според мен по-подходящо ще е да играем бридж.

Хю не изглеждаше съгласен.

— Това е игра за старци, скъпа.

Нямаше как да не се усмихна. „Стар“ беше относително понятие, тъй като повечето от нас бяха столетници. Отдавна подозирах, че сред кръга ми от по-нисши безсмъртни (онези, които не са истински ангели или демони) аз бях на най-много години; шофьорската ми книжка обаче оптимистично твърдеше, че съм на двайсет и осем.

— Откога изобщо играем игри? — зачудих се на глас. Последния път с Джером се опитахме да играем на „Монополи“. Да водиш борба с демон за имоти е някак безсмислено.

— А откога не играем игри? Игрите на живота, игрите на смъртта. Игрите на любовта, надеждата, шансът, отчаянието и всички безбройни чудеса, свързани с тях.

Завъртях очи към новодошлия.

— Здравей, Картър.

Знаех, че ангелът се спотайва в кухнята, също както Питър усети, че съм пред вратата.

— Къде е по-добрата ти половинка тази вечер? Преди малко го видях. Мислех, че и той ще дойде.

Картър влезе в стаята и ми отправи една от подигравателните си усмивки, сивите му очи проблеснаха тайнствено и весело. Беше облечен както обикновено — със скъсани дънки и избеляла тениска. По отношение на възрастта никой от нас не можеше да му стъпи на малкия пръст. Всички някога сме били смъртни, измервахме живота си с векове или хилядолетия. Ангелите и демоните… Е, те измерваха живота си с вечността.

— Да не съм му бавачка?

Типичен за Картър отговор. Погледнах Хю, който беше, така да се каже, пазител на шефа ни. Или поне нещо като административен асистент.

— Трябваше да отиде на една среща — каза импът, докато подреждаше двайсетачки. — На някакъв тиймбилдипг в Ел Ей.

Опитах се да си представя как Джером се катери по въжета.

— Какъв по-точно тиймбилдинг имат демоните?

Никой не можа да ми каже. Което всъщност нямаше значение.

Докато сортираха парите, Питър ми направи водка гимлет. Забелязах бутилка „Абсолют“ на плота.

— Какво е това, по дяволите?

— „Грей гус“ свърши. Така или иначе няма разлика.

— Кълна се, ако вече не беше низвергнат от Господ, щях да те обвиня в ерес.

Щом сортираха всички пари, включително и моя дял, седнахме около кухненската маса на вампирите. Като всички хора на планетата, започнахме да играем Тексас холдъм покер. Играех прилично, но се справях по-добре със смъртни противници, отколкото с безсмъртни. Чарът и обаянието ми имаха по-малък ефект върху тази компания, следователно трябваше да обмислям по-сериозно залозите и стратегията си.