Триумфът на сукубата

Стояхме в спалнята като замръзнали; и двамата прекалено ужасени, за да мигнем дори. Вратата на долния етаж се затвори и ясно чухме стъпки по дървения под. Доловихме тих шепот, но не можехме да чуем думите.

— Какво ще правим? — прошепнах.

Бяхме невидими, но не ми се искаше да се прокрадвам в къща, в която имаше хора. А и сега трудно щяхме да се измъкнем незабелязано.

Бастиен се намръщи, очевидно опитвайки се да долови думите от долния етаж.

— Гласовете са мъжки. Не е Дана. Ела!

Хвана ме за ръката и се промъкнахме в коридора, където се чуваше по-ясно.

— Сигурен ли си, че няма да се върнат? — попита притеснен глас.

— Ммда. Ще са навън до към полунощ.

— Яко.

Бастиен ми се усмихна.

— Рийс — промълви той.

Рийс. Синът. Синът, който трябваше да бъде на гости на приятел надолу по улицата. Беше по-добре от Дана, но все пак доста смущаващо. Отправих към Бастиен въпросителен поглед. „Какво прави тук?“ — попитах го беззвучно.

Вместо отговор Бастиен сви рамене и направи жест да го последвам надолу по стълбите. Рийс и приятелят му вдигаха достатъчно шум, за да заглушат нашите движения.

Още не бях виждала Рийс и бях любопитна. Очаквах късо подстригано примерно и послушно момче, но той изглеждаше съвсем нормално — беше начумерен и носеше тениска. Имаше черната коса и сините очи на Дана, в комплект с някои от неприятните черти на Бил. Приятелят му имаше дълга коса и носеше изтъркано войнишко яке и дънки.

— Къде ще го направим? — попита приятелят му.

Рийс се огледа.

— Навън. Иначе ще усетят миризмата.

— Добре. Но ще я свием тук.

Застанаха около кухненската маса. Рийс извади хартия за навиване на цигари и найлонова торбичка с достатъчно марихуана, за да държи петчленно семейство омагьосано цяла седмица.

Приятелят му ловко сви огромен джойнт и момчетата излязоха навън през същата врата, през която бяхме влезли. С Бастиен се спогледахме, и двамата едва се сдържахме да не се разкикотим истерично. Влязохме във все още тъмната дневна и се загледахме в момчетата навън. Те не пуснаха лампите в градината, за да не привличат вниманието на съседите. Джойнтът образуваше малко кръгче оранжева светлина в тъмнината, докато си го подаваха.

— Боже господи! — изпъшках аз. — Това напълно оправда влизането с взлом.

Изражението на Бастиен беше замислено.

— Сигурно можем да го използваме срещу нея.

Нахвърлих се върху него.

— Какво? Стига. Той е само дете. Не е нужно да повличаме и него. Освен това, ако имах неговите родители, и аз щях да се друсам.

Бастиен изглежда се разколеба и накрая отстъпи, като кимна леко.

— Добре. Права си. Така. Искаш ли да довършим спалнята и да си вървим? Съмнявам се, че ще забележат какво става наоколо.

Върнахме се горе все още с надеждата, че ще намерим компрометираща снимка или документ. Никакъв късмет.

Оставихме Рийс и приятеля му сами и излязохме през предната врата. Когато се озовахме на сигурно място в къщата на Бастиен, се настанихме в безукорната му дневна разгромени.

— Е, беше безсмислено — казах аз.

— Не съвсем. — Бастиен бръкна в джоба си и ми хвърли найлоновата торбичка на Рийс.

Улових я и се изправих в стола.

— Господи Исусе Христе! Задигнал си тревата на горкото хлапе?

— Не можех да я оставя.

Вдигнах торбичката. Беше наполовина пълна.

— Има специален ад за такива като теб.

— Да, държа апартамент там. Освен това е за негово добро. Тревата е средство да избягаш от реалността, знаеш.

— Не мога да повярвам. Мислиш ли, че ще забележат, че липсва?

— Не. Когато се приберат, ще бъдат толкова отнесени, че няма да си спомнят къде са я оставили. Следващите няколко дни ще се обвиняват един друг, че са я загубили.

Поклатих глава.

— И преди съм го твърдяла, но днес достигнахме нови низини. Аз… толкова съм шокирана, че дори не знам какво да правя.

— Аз знам.

Час по-късно и двамата бяхме на пода и не спирахме да се кикотим, въпреки че не бях сигурна за какво. Бастиен ми подаде джойнта и аз си дръпнах, въздъхвайки доволно. После му го върнах.

— Не казвам, че Моник не беше кучка — обясняваше той, — но, признай си, знаеше как да си върши работата.

Облегнах се назад в канапето и отпуснах главата си на възглавниците.

— Да, но тя беше… знаеш… немарлива. Никаква изобретателност. Да си в бизнеса, не значи само да правиш секс. Трябва да се… гордееш… да се гордееш с работата си.

Той си дръпна и ми подаде джойнта.

— О, работата й беше за гордост, повярвай ми. Яздеше ме като кон — той млъкна за момент и после се разсмя. — Накара ме да се гордея с нея.

Изправих се и седнах.

— Какво? Спал ли с нея?

— Да, защо не?

Сръчках го с крак.

— Шибана уличница.

— Припял хърбел на щърбел.

— Присмял се. Казва се „присмял се“. Оправи си метафорите.

— Това не беше метафора. Беше… сещаш се… — втренчи се в празното пространство, примигвайки. — Едно от онези неща, които описват символично други. Но не е същото. Просто е така.

— Говориш за метафора?

— Не! Това е като басня… Като… поговорка! Това е.

— Сигурна съм, че не е поговорка. Може би е аналогия.

— Не съм съгласен.

— Виж, наясно съм с тези неща. Работя в… О!

— Какво „О“?

— Как ще се прибера вкъщи?

— Тръгваш ли? Или това беше аналогия?