Триумфът на сукубата

— Няма за какво. Просто се опитай да внимаваш повече отсега нататък — тя погледна часовника си. — Е, може би и аз трябва да се прибирам.

— Налага ли се? — попита глуповато Бастиен. — Аз… искам да кажа, няма нужда да бързаш…

— Благодаря, но Бил ще се чуди какво е станало с мен.

Видях я да отива към къщата си, след като Сет потегли. Видях и изражението на лицето на Бастиен. Утре сутринта щеше да бъде грозна картинка.

Почти бяхме в града, когато Сет проговори.

— Може ли… ъъ… да се… промениш? Това е много странно.

— А? − гледах с празен поглед през прозореца, омагьосана от светлините на града. — О, да.

Миг по-късно бях онази Джорджина Кинкейд, която познаваше.

— Благодаря. Та… Не съм сигурен, че искам да знам какво беше онова там…

— Така е — завъртях глава да погледна към задната седалка. — Не ти трябва.

— Какво правиш?

— Случайно да ти се намират курабийки?

— Ами… не. Нямам нищо за ядене.

Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

— Умирам от глад. Не мисля, че ще издържа дълго. Наистина ли няма нищо за ядене?

Нещо като усмивка заигра на устните му.

— Не. Съжалявам. Искаш ли да спрем някъде?

— Да!

Той мина с колата през „Тако Бел“ и се изненада като му дадох поръчката си. Храната дойде и той безмълвно ми връчи торбата с четири броя тако, две бурито с боб и една тостада. Започнах да ям още преди да запали колата.

Когато пристигнахме у дома, дори не ми даде възможност да се пробвам да куцукам. Вдигна ме без усилие, почти както би направил О’Нийл в някоя от книгите му. Ако не бях друсана и не дъвчех тако, щеше да е ужасно романтично.

— Мислиш, че съм откачалка, нали? — попитах, след като ме постави на леглото и седна на ръба. И друг път Сет се беше грижил за мен след тежка алкохолна вечер. Чувствах се много безотговорна в сравнение с него.

— Ами тостадата беше малко скъпа, но съм виждал и по-откачени неща.

— Не… сещаш се. Аз… — поколебах се. — Може би не си разбрал, но пуших… едни неща.

— Да. За това и сам се досетих.

— О! Добре, извинявай. — Захапах лакомо буритото.

— Защо ми се извиняваш?

— Защото… ами ти не правиш така.

— Как?

— Не пушиш трева. Не пиеш. Боже, ти дори избягваш кофеина. Не мислиш ли, че съм малко… не знам… покварена?

— Покварена? — той се засмя. — Изобщо. Между другото наистина ли вярваш, че не съм опитвал?

Тази идея беше толкова шокираща, че ме накара да замръзна. Спрях да се тъпча.

— Ами… не знам. Мисля си, че… ами не. Или си имал някакво трагично преживяване… например си се напил и си се блъснал в пощенска кутия или си се съблякъл на публично място и затова сега избягваш подобни пороци.

— Това би било трагедия. Но не се тревожи, бях се отдал на много „пороци“ в колежа. Затова ми трябваха шест години да се дипломирам. Заради това и защото няколко пъти сменях специалността си. Накрая реших да стана пълен въздържател. Преди не се харесвах. Трезвеността се отразява по-добре на писането, а и говоря големи глупости, когато съм пиян или друсан.

— Да — казах неспокойно, опитвайки се да си спомня какво съм казала тази вечер. Всичко ми беше като в мъгла. — Значи не мислиш, че съм… знам ли… безсрамно пиянде?

— Не. Стига това да не ти вреди — той огледа подозрително глезена ми. — За мен няма значение. Честно, една от причините да те харесвам е, че си толкова… не знам… Обичаш живота — погледна настрани, развеселен от мислите си. — Ти си безстрашна. Дръзка. Не те е страх да се забавляваш. Просто отиваш и взимаш каквото поискаш. Харесва ми вихъра, в който съществуваш. Завиждам ти. Наистина е забавно — той се усмихна. — Преди мислех, че ми трябва някой като мен, но сега съм сигурен, че бих се отегчил до смърт от някоя моя версия. Изненадан съм, че понякога не те отегчавам.

Зяпнах.

— Шегуваш ли се? Ти си най-интересният човек, когото познавам. Освен Хю може би. Все пак той прави силиконови гърди и купува души. Не можеш да се съревноваваш с това. Но пък той не е сладък колкото теб.

Усмивката на Сет стана по-широка и той стисна ръката ми. Отново ни обгърна тишина, но този път се чувствах уютно.

— Благодаря ти, че ме спаси — казах бавно, — и че… ами… съжалявам за снощи. Извинявай, че се затворих в себе си.

Лицето му стана сериозно.

— Не, аз съжалявам. Трябваше да…

— Не — казах твърдо. — Не се обвинявай. И аз сгреших. И аз бях виновна. И наистина аз бях тази, която започна. Трябваше да повдигна темата веднага. Особено след като сутринта ми направи палачинки. Знаеш ли, тази идея много ми хареса — погледнах го красноречиво.

— Не трябваше да правим онова, което направихме… в леглото… но поне успяхме да спрем. А това все пак е нещо.

Кимнах, смачках торбата от „Тако Бел“ и я хвърлих в коша в другия край на стаята. Уцелих.

Той ме изгледа с топли и любящи очи. Въздъхна и отново се замисли. Очевидно следваше нещо още по-сериозно.

— Искам пак да опитаме да спим в едно легло, но предполагам… трябва си дадем почивка за известно време.

Отвърнах на въздишката му с въздишка.