Триумфът на сукубата

— Да. Сигурно. — Хрумна ми нещо, вдигнах глава и го погледнах сериозно. — Питам хипотетично. Нищо не предлагам, така че не си вади грешно заключение. Би ли жертвал част от живота си, за да спиш с мен? Искам да кажа… не само да спим…

Засмя се високо, но в смеха му звучеше горчива ирония.

— Тетида, бих дал част от живота си, за да правя много неща с теб.

Това ме заинтригува.

— Какви например?

— Ами… не е ли очевидно?

Наведох се към него. Може би въздействието на тревата още не бе отминало и ме караше да се чувствам разгонена (все пак в една друга реалност, нямаше ли да правим секс за одобряване?), но изведнъж отчаяно поисках да ми каже какво иска да прави с мен.

— Кажи ми.

Поклати глава.

— Не мога. Знаеш какъв съм — очите му се присвиха замислено. — Бих могъл… Бих могъл да го напиша обаче.

— Наистина? Но няма да го публикуваш?

— Не, няма да го публикувам.

— Това ми харесва.

Сигурно съм го изгледала с очакване, защото той се засмя.

— Не тази вечер, Тетида. Не тази вечер. Мисля, че и двамата трябва да поспим.

Бях разочарована, но прозрях мъдростта в думите му. Предполагам, ако имаше повече време, щеше да опише всичко по-хубаво. Освен това беше невъзможно да съм тъжна, след като напрежението от случката снощи се беше стопило. Хармонията и любовта се бяха върнали и докато го гледах, усещах как чувствата ми към него се засилваха с всяка секунда. Поговорихме още малко, целуна ме леко по устата и се изправи. Гледах нещастно как си тръгва, искаше ми се да беше останал.

Преди да се отдам на съня, си позволих удоволствието да си представя всички неща, които аз исках да направя с него. Списъкът беше дълъг и заспах, преди да прехвърля и малка част от него.

Глава 8

— Джорджина?

Откъснах се от деликатния проблем, за който Тами беше поискала помощта ми. Един клиент се опитваше без касова бележка да върне една камара книги с наръфани страници и скъсани корици. Твърдеше, че вече имал същите книги, и че тези му били подарени за рождения ден.

— Само секунда — отвърнах на Бет. — Трябва да приключа с това.

— Добре — каза тя. — Мисля, че трябва да провериш Каси.

— Каси?

— Да. Тя е горе в кафето.

Това привлече вниманието ми. Довърших разговора си с клиента и му обясних учтиво, че не можем да приемем книги в такова състояние. Ако другите екземпляри имаха по-добър вид, можеше да донесе тях. Той се цупи и спори още малко, но накрая се предаде. Завъртях очи, след като си замина. Едно нещо никога не се променяше у хората — винаги се опитваха да получат нещо от нищо. Затова и адът не оставаше без работа.

Намерих Каси в кафето пред чаша вода. Под очите й имаше тъмни кръгове и не беше обърнала обичайното за нея внимание към грима и прическата си. Гледаше мрачно масата, очите й бяха празни и изцъклени.

— Здрасти — казах меко и придърпах стол срещу нея. — Как си? След миг закъснение тя вдигна глава, но така и не ме погледна.

— Добре.

— Сигурна ли си? Не изглеждаш никак добре.

— Не знам — гласът й беше равен, отнесен. — Снощи си легнах късно, това е. Съжалявам. Съжалявам, че идвам в този вид.

— Няма проблеми. И аз съм купонясвала по цяла нощ.

Проблемът беше, че Каси не изглеждаше да има махмурлук. Определено й имаше нещо… но не можех да разбера какво. Беше странно.

— Къде си била? На купон?

— Да. Групата на Дъг пак организира парти.

— Наистина ли? — това беше новина за мен. — Сигурно е било супер.

— Не знам.

— Как така? Нали си била там?

Сбърчи чело, в кафявите й очи проблесна объркване.

— Аз не… помня. Глупаво, нали? Май добре съм се подредила. Помня… че бях с Алек. После си тръгнахме. Отидохме някъде.

— Не знаеш къде?

Изглеждаше разстроена и затвори очи.

— В някаква голяма къща и… не знам. Просто… не мога да си спомня. Съжалявам, Джорджина. Не трябваше да идвам днес. Съжалявам.

— Няма нищо. И нямаш представа какво си правила с него? Нищо ли не си спомняш?

Поклати глава. Не трябваше да се бъркам в личния живот на колегите си, но нещо ме притесняваше. И то не се отнасяше само до предубеждението ми към Алек. Спомних си как предлагаше алкохол на жените и ги канеше да отидат на друго „по-интересно“ място. Каси не помнеше какво се беше случило и това говореше за наркотици.

— Алек даде ли ти нещо?

За пръв път в разговора ни глуповатото й изражение изчезна и тя застана нащрек.

— Аз… не. Не.

Тя обаче лъжеше. Бях сигурна. Защо? Страхуваше се от него? Чувстваше се неловко? Не можех да продължавам да я разпитвам. Изглеждаше съсипана. Казах и да се прибере и да си почине, не се наложи да я убеждавам дълго.

Заех мястото й на касата, ядосана на онзи идиот Алек. Гневът ми се подхранваше и от факта, че се чувствах безпомощна. Животът на Каси не беше моя работа и докато не признаеше, никой не можеше да обвини Алек.

Каси си тръгна, Пейдж отново беше болна, а Уорън играеше голф във Флорида; затова и почувствах облекчение, когато Дъг се появи. Изглеждаше енергичен както винаги и се надявах да оправи мрачното ми настроение.

— Чух, че сте организирали купон.

— Да — усмихна се той, работеше на съседната каса. — Търсих те, но не си беше вкъщи.