Триумфът на сукубата

— Какво? — Дана го погледна невярващо. — Да я пренесем на дивана и да прегледаме крака й.

— О, не — запротестирах аз, виждайки убийствения поглед на Бастиен. — Аз… съм добре… Наистина.

С Дана обаче не можеше да се спори. Тя ме подхвана под едната ръка, а той — под другата. Докуцуках до канапето, отпускайки тежестта си само на десния крак. Когато легнах, тя запретна крачола ми над глезена и го опипа с внимателни, опитни пръсти сантиметър по сантиметър. Оценявах загрижеността и уменията й, но от мисълта, че отвратителната жена докосва крака ми, ми се повдигна. Освен това всичко, което исках, бяха курабийките. Майната му на глезена ми.

— Не изглежда счупен — заключи накрая тя. — Сигурно само е изкълчен, за твой късмет. Да му сложим лед.

Бастиен нито направи, нито каза нещо и тя отиде в кухнята. Чух да отваря чекмеджетата на фризера.

— Защо ме мразиш? — просъска той, когато останахме сами.

— Не съм виновна аз — оправдах се глупаво. — Стълбите ти са дефектни.

— Дефектен е задника ти. Единственото дефектно нещо тук е усещането ти за време. Знаеш ли колко близо бях до целта?

— Близо? Близо? Не искам да прозвучи като клише, но по-скоро адът ще замръзне, отколкото да постигнеш целта си. Не мисля, че си пада по бърборещи надрусани мъже.

— Не бърборех. И няма начин да е разбрала, че съм друсан.

— О, стига. Ако беше малко по-надрусан, щеше…

Затворих уста, защото Дана се върна с леда. Коленичи до краката ми и внимателно сложи торбичката върху ранения ми глезен. Намръщих се при внезапната промяна на температурата, но ужасният студ притъпи болката.

Все още загрижена, тя огледа долната част на крака ми с онези свои проницателни очи. Отново опипа глезена ми, ръцете й леко ме докосваха. Намръщи се.

— Може да греша и да се окаже нещо по-сериозно. Не махай леда и изпий един ибупрофен. Ако не се оправиш до два дни, отиди на лекар.

— Благодаря — казах, като гледах встрани. Честно казано най-много ме притесняваше искрената й загриженост. Може би изобщо не бяхме прави за нея. Неее.

— Е — намеси се Бастиен, — коте Таби е добре, така че да отидем в кухнята за по едно кафе…

— Помниш ли какво се случи? — попита ме Дана, без да му обръща внимание.

— О… просто стъпих накриво… или стълбите са дефектни.

— Съмнявам се проблемът да е в стълбите — каза Бастиен. — Табита винаги е била непохватна, това е. В семейството се носят легенди за нея.

Дана не забеляза как вперих поглед в инкуба при последната му забележка относно непохватността ми, защото гледаше към обувките ми до вратата. Те бяха с каишки, черни и със седемсантиметров ток.

— С тях ли беше обута през деня? — отправи ми сериозен майчински поглед. — Знам колко силен е социалният натиск да влезем всички в един и същи калъп. Но, ако носиш такива обувки по цял ден, сериозно ще увредиш краката си. А и те изпращат съобщение, че не се срамуваш да…

На вратата отново се позвъни. Отначало никой не помръдна, после Бастиен се изправи, сякаш изненадан, че тази вечер нещата можеха да станат още по-зле.

Дана забрави лекцията си за модата и премина на медицинска тема.

— Трябва повече да внимаваш. Ако натовариш крака си, ще се влоши.

Бастиен се върна миг по-късно с напълно объркания Сет, който явно нямаше никаква представа кой му бе отворил току-що. И наистина объркването му стана още по-голямо, когато забеляза Дана и мен, несъмнено чудейки се дали е на правилния адрес.

— Здрасти, Сет — казах многозначително с малко по-силен глас. — Благодаря, че дойде да ме вземеш.

Продължи да ни зяпа, но после в погледа му проблесна разбиране. Често ме беше виждал да променям дрехите си, но за пръв път ме виждаше в друго тяло.

Дана се огледа в очакване.

— О — казах с още замъглено от тревата съзнание. — Това е, хм, Сет. Сет, Дана.

— Здравей — поздрави тя, изправи се елегантно и се ръкува с него. — Приятно ми е.

— Ами да. И на мен. — Имах чувството, че би избягал, ако имаше възможност.

— Сет е приятелят на Табита — обясни Бастиен. — Сигурно искат вече да тръгват.

— Чух, че не си омъжена. Откога се срещате? — попита Дана, започвайки непринуден разговор.

Никой не отговори.

— От два месеца — казах най-накрая, чудейки се дали отново не ме преценява.

— Колко хубаво.

Отново усетих онова странно жужене и изведнъж наистина исках да си тръгвам. Опитах се да седна и тя се спусна към мен.

— Някой да я хване от другата страна.

Бастиен не помръдна, но Сет най-накрая се втурна към мен. Подхвана ме и ми помогна да се изправя. Беше очевидно обаче, че не му харесва да ме докосва в това ми тяло; той се опита да го прикрие, като застана колкото може по-далеч от мен. Съответно движенията му изглеждаха неловки и неестествени и без съмнение Дана си помисли, че сме дори още по-странни, отколкото сигурно изглеждахме.

Със Сет ми помогнаха да стигна до колата, Бастиен ни последва намусен. Когато се настаних на седалката до шофьора, Дана отправи прощални предупредителни думи към двама ни със Сет да се погрижим за глезена ми.

— Благодаря за помощта — казах й аз.