Триумфът на сукубата

— Няма да тръгвам още… но ти ме докара… а не можеш да ме върнеш обратно.

— Мога, разбира се. Чувствам се добре.

— Ще ти се. Отдавна не бях пушила толкова.

Прерових чантата си, намерих телефона и набрах първия номер. До мен Бастиен мърмореше нещо за аналогиите и гледаше втренчено пушека, който се издигаше от джойнта.

— Ало? — отговори Сет. Не бяхме говорили от неловката закуска сутринта.

— Здрасти, аз съм.

— Здрасти.

— Ами… аз… имам нужда от услуга.

— Казвай. — Не отговорих веднага и той попита — Там ли си? Добре ли си?

— Да… — започнах да се смея неконтролируемо. — Много съм добре.

— А, хубаво. Какво ти трябва?

Трябваше ми време да си спомня.

— Превоз.

— Превоз?

— Да. Превоз.

Бастиен направи неприличен жест при думата „превоз“ и отново го ритнах. Дадох адреса на очевидно объркания Сет и затворих.

— Идиот! — изкрещях на Бастиен, въпреки че и според мен цялата ситуация беше ужасно смешна. Пристъпих в нападение. — Ти какво си мислеше…

На вратата се позвъни. Ококорихме се и замръзнахме; завладя ни паника, сякаш бяхме две хлапета, сгазили лука.

— По дяволите — казах аз.

— Проклятие. Писателят кара доста бързо.

— Не е той, глупако. Не мърдай. Ще си тръгне.

Олюлявайки се, той се изправи на крака.

— Не… трябва да видя кой е… Може да е Джак Даниълс… добре ще ми дойде едно питие…

— Недей! — примолих се, внезапно ужасена, без да знам защо.

Той стана невидим и се приближи до вратата. Половин секунда по-късно се върна паникьосан.

— Дана е! Върнала се е по-рано — прекара обезумяло ръка през гладката руса коса на Мич. — Какво иска? Какво прави тук?

— Може би иска тревата на Рийс.

— Това е моят шанс! Тя е сама. Тя ме иска. Бързо — дръпна ме за ръката и ме повлече към стълбите. Извиках от изненада. — Скрий се. Изхвърли това.

— Няма да го изхвърля! Освен това няма как да не забележи, че цялата шибана къща мирише на трева. Исусе! Зениците ти са големи колкото бабешките й гащи. Непорочна или не, тя не е глупава.

— Просто се махни! Бързо! Не слизай долу.

Сумтейки се качих по стълбите, а Бастиен се спусна към вратата. Станах невидима и продължих да пуша. Чух го да поздравява Дана.

— Здрасти — измуча той. — Извинявай, че те накарах да чакаш… Бях… — той млъкна глупаво и аз поклатих глава. Много непохватно. Никога не би загубил дар слово трезвен, но пък, ако беше трезвен, веднага щеше да забележи колко нелепа беше цялата ситуация. — Бях… хм, зает. Горе.

— Разбирам — отвърна Дана. Гласът й отново прозвуча студено и официално. Май Бастиен само си въобразяваше, че като са насаме между тях царува топла и непринудена хармония, както се опитваше да ме убеди. — Е, извинявам се, че те притеснявам, но когато ти донесох курабийките, съм си изгубила обицата.

Изправих се. Курабийки? Не беше споменал за това. Може би все пак беше постигнал някакъв напредък. Курабийки. Зачудих се какви курабийки беше донесла. С фъстъчено масло? С шоколадови парчета? О! Или пък с макадамия и бял шоколад?

С Дана започнаха да търсят обицата, но не намериха нищо. През цялото време Бастиен се опитваше да се прави на нормален, но беше невъзможно да заблуди Дана. Не и с нейните очи на киборг. По дяволите, дори нямах нужда да гледам. Звуковият фон беше достатъчно интересен.

Междувременно не можех да спра да мисля за проклетите курабийки. Звучеше примамливо. Много примамливо. Изведнъж ги пожелах така, както никога нищо не съм искала в живота си.

— Ами — чух да казва Дана, — сигурно съм я загубила другаде. Благодаря, че я потърси.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна.

— Няма нищо — позволи си една елегантно преценена пауза. — Това там не е ли чантата на Табита? Тя тук ли е?

О, по дяволите! Имах чувството, че Бастиен си мисли същото.

— Ами, да… но… хм, тя си легна горе — запъна се той. — Има главоболие.

— Това не е хубаво. Пи ли нещо?

— Ъмм, да, пи.

Погледнах към джойнта. О, моля те!

Бастиен и Дана се заприказваха за нещо друго и тогава реших, че трябва да намеря курабийките. Умирах от глад. Влюбените пиленца се чуваха от дневната, така че можех да се промъкна незабелязано надолу по стълбите и да нападна кухнята, без те да разберат. Изправих се, оставих джойнта в една от баните на горния етаж и започнах да слизам крадешком. Тревата не засягаше двигателните ми способности, за разлика от алкохола, но определено ме правеше разсеяна. И ето че забравих да гледам къде стъпвам.

На третото стъпало кракът ми се подхлъзна.

Изругах, достойно за моряк, и прелетях остатъка от стълбите. Приземих се твърдо на задника си, а краката ми се извиха в неестествено положение под мен. Все пак успях да съобразя да се превърна във видима Табита, та да не си помислят Бастиен и Дана, че някой непохватен дух се е търкулнал по стълбите. Миг по-късно дойдоха тичайки.

— Какво стана? — възкликна Бастиен. Звучеше по-разстроен заради прекъсването, отколкото загрижен за здравето ми.

— Аз… спънах се…

Погледнах надолу и се опитах да наместя левия си глезен в по-удобно положение. Потръпнах. Болеше ужасно, но поне можех да го движа.

— Е — каза той рязко, — важното е, че си добре. Сигурно искаш да си ходиш и…