Триумфът на сукубата

— Така се оказах в черните списъци на всички. Вече са задействали процедурата да ме пратят другаде и съм сигурен, че ще е ужасно. Например в Гуам. Или в Омаха. Затова трябва да успея с Дана. Един голям удар като този, едно грандиозно публично унижение и ще се върна на върха. Няма да могат да ме накажат, не и ако имам такова постижение в досието си.

Започнах да разбирам манията му по радиоводещата.

— Но нещата с нея май малко зациклиха.

— Не знам какво още да направя. Опитах всички стари номера, всички хватки от книгите, плюс няколко нови от запазената марка на Бастиен. Нищо не проработи.

Протегнах ръка към него.

— Трябва да приемеш, че тя не се предава лесно, Бас. Случва се.

— Знам — прозвуча толкова нещастно, че разкъса сърцето ми.

— Недей така. Не се отказвай още. Научила съм те на всичко, което знам, забрави ли? Ще намерим начин да се справим. Ще успеем да разгоним кучката.

Той се засмя и прокара пръст по бузата ми.

— Караш ме да се чувствам добре, знаеш ли? Това е едно от прекрасните ти качества. Това, и ако слуховете са верни, устата ти.

— Слуховете са верни. Ще ти помогна да се справиш, ще видиш. Освен това, ако нищо друго не й действа, съществува и алкохолът, нали?

— А, да, старият резервен план — прегърна ме силно и ме целуна по бузите. — Лека нощ, сладка моя. Благодаря за прекрасната вечер.

И аз го целунах.

— За теб — винаги.

Ръката ми беше вече на бравата, когато се сетих за нещо.

— Хей, Бастиен?

Той се обърна, беше се отдалечил на няколко крачки по тротоара.

— Да?

— Защо се захвана?

— С какво?

— С Алесандра. Трябва да си знаел какво изпитва Бартон към нея, нали така?

— Да.

— Защо рискува?

Погледна ме, сякаш не можеше да повярва, че го питам такова нещо.

— Защото ми се отвори възможност. Защото беше красива и прекрасна, и я исках.

Нямаше смисъл точно аз да споря по тази тема. Такава беше логиката на инкуба, като по учебник. Усмихвайки се, влязох вътре.

Глава 13

Мин, саксофонистът на Дъг, затършува из редиците бутилки алкохол на плота на Уайът.

— Не мисля, че има нещо такова — каза накрая той. — Може ли да ти направя гимлет без сок от лайм?

— Не. Това ще развали цялото удоволствие.

— О! Добре. Тогава искаш ли един шот или нещо друго? — вдигна бутилка, Бог да ми е на помощ, водка „Скай“.

— Ще се въздържа.

Огледах тананикащите и тактуващите покрай мен. Както обикновено имаше ужасно много хора; едва ли групата познаваше и половината от тях. Плодовете на славата, предположих. Както обикновено имаше наркотици и напитки в изобилие за всички, които искаха — стига обаче пороците ти да не включват сок от лайм. Обърнах се отново към Мин.

— Виждал ли си Алек тази вечер?

— Не. Каза, че ще дойде. Дано скоро се появи.

Мин се завъртя неспокойно и аз се зачудих колко ли хора е успял да омотае. Цялата група се държеше шантаво и арогантно.

По-голямата част от деня прекарах в планове за вечерта, опитвах се да отгатна какво ще се наложи да жертвам, за да измъкна информация и как да получа наркотика от Алек. Когато времето за купона наближи, реших, че малко преувеличавам. Алек едва ли беше криминален бос. Ако исках нещо от него, сто на сто щях да го получа като се съблека и жертвам тялото си.

След като взех това решение, облякох друга къса рокля. Подобно на роклята, с която бях на концерта, и тази имаше V-образно деколте, презрамки и беше къса. За разлика от нея — памучна и приличаща на лятна рокля — тази беше копринена и приличаше повече на нощница. Яркото изумруденозелено отразяваше зелените точици в очите ми. За да постигна този ефект, подсилих цвета и на двете.

— Най-накрая — промърморих на себе си, когато зърнах сините кичури на Алек сред хората. Той ме видя и аз му махнах; жестът, че съм го забелязала, го накара да се усмихне.

— Здравей — каза той, докато ме оглеждаше. — Леле!

— Крайно време беше да се появиш — смъмри го Мин и му подаде бира. Поздравиха се с типично мъжко странно удряне по рамената. После Мин вдигна бутилка с някаква тропическа ракия от лайм. — Виж какво намерих. Ще свърши ли работа?

— Разбира се. Става — казах аз. Исках да започна да обработвам Алек, без да го напрягам. Дори и това да значеше пиене до припадък от някаква странна течност, бях готова да поема този риск.

Мин ми подаде пластмасова чаша, пълна с нещо светлозелено и с Алек тръгнахме сред групичките.

— Позволяваш на Мин да експериментира върху теб? — попита той, посочвайки чашата.

Осени ме вдъхновение.

— Експериментира върху мен цяла вечер — засмях се прекалено високо и го хванах под ръка. Не беше нужно да разбира, че това е първата ми чаша. — Но нищо от творенията му досега не изглеждаше толкова зле.

Той се усмихна и непринудено постави ръка на кръста ми.

— Казвал ли съм ти колко страхотно изглеждаш?

— Да, вече съм наясно с това — отвърнах. Подуших питието, но не долових друго, освен захар. Внимателно поднесох чашата към устните си и отпих. Гадост. Беше нещо средно между сироп и вода за уста. За щастие не повръщах лесно и успях да преглътна, без да се задавя.